— Толкова по-добре. Пожелавам ви късмет!
Лейтенантът прибра парите, но предварително отброи толкова, колкото дължеше на Дорн. Сбогува се, а когато стъпи на улицата, не се чувстваше угнетен, че е станал помощник на фалшификаторска банда. Мислеше си само, че сега вече би трябвало да съумее да сложи край на своите грижи и неволи. Не видя подигравателно ухилената физиономия на Золбриг, който гледаше след него.
Шарфенберг се отправи директно към вехтошаря Дорн. Когато чу от жена си, че лейтенант Фон Шарфенберг отново е дошъл и желае да разговаря с него, Зигмунд кимна и каза:
— Аврора, ние извоювали една голяма победа!
— Каква победа?
— Това сега не мога ти кажа. Прати ми вътре тоз’ лейтенант Фон Шарфенберг.
Когато младият офицер влезе, от поведението му лъхаше самоувереност. Той поздрави и каза троснато:
— Ето ме отново. Дайте декларацията!
Старият отговори спокойно:
— Ще давам декларация само кога платите.
— И така става. Ето!
Шарфенберг му наброи сумата на масата и каза:
— Заповядайте! Само че тези не вървят по курс петнайсет!
Вехтошарят взе една от банкнотите, отиде до прозореца, разгледа я и отбеляза:
— Не, не вървят петнайсет, а вървят те още по-ниско.
— Какво искате да кажете с това? — попита Шарфенберг възбудено.
— Че не мога вземам тез’ банкноти! Не ми притрябвали петдесетгулденови банкноти.
— В такъв случай ще ви принудя съдебно да ми върнете декларацията! — извика Шарфенберг.
— Тогаз трябва депонирате също съдебно сума, коя ми дължите! Ама вие не глупав човек. Няма направите достояние в съд, че имам в ръце декларация от вас! — ухили се старият. — Тогаз ще трябва именно кажа в съд, защо не искал от вас таквиз петдесетгулденови банкноти! Приберете си пари. Донасяте ми нещо солидно.
Старият вехтошар не се остави да бъде уговорен, така че Шарфенберг трябваше да си тръгне с неуредена работа. Той не можеше да си обясни другояче поведението на лихваря, освен че му е известна фалшификацията.
— Проклет тип! — изръмжа. — Тоя Дорн да не би да участва в далаверата? Но назад вече не мога да се върна, значи само напред! Сега бързо при брокера!
Но все пак му стана зловещо, когато влезе по-късно в една брокерска къща и попита за руски държавни облигации. Даде вид, че е натоварен с тази сделка, и получи руски ценни книжа за дванайсет хиляди гулдена. После побърза към друга брокерска къща, където ги продаде. При това реализира малка загуба.
На следващия ден се отправи към Золбриг. Разплати се с шест хиляди гулдена и поиска да му даде банкноти за двайсет хиляди. После се качи на железницата и замина за немного отдалечения съседен град, където закупи с фалшификатите различни ценни книжа и ги обърна след това пак в налични пари. Когато се върна вечерта, занесе на Золбриг десет хиляди гулдена и отново взе фалшиви банкноти за двайсет хиляди.
— Вижте какъв гешефт правите! — рече Золбриг. — За късо време спечелихте кажи-речи шестнайсет хиляди гулдена. Заминавайте!
Шарфенберг се запъти към игралното казино, където неговата поява предизвика немалка сензация. Усамоти се в един ъгъл с надменно поведение и зачака, докато народът се премести в игралния салон. Когато пристъпи към масата да се включи, Хагенау, който също беше дошъл, отбеляза:
— Надявам се, че хер фон Шарфенберг не мисли да участва в нашата игра, преди да е уредил задълженията си!
Шарфенберг измъкна портфейла, извади съответния брой банкноти и ги подхвърли.
— Ето! — каза презрително. — Противно ми е впрочем да подлагам на критика едно такова поведение!
— Ба! — ухили се Хагенау. — Още далеч не сме свършили. Как стоят нещата с писмено удостоверената честна дума при стария Дорн?
Шарфенберг направи високомерен жест.
— Това какво ви засяга?
Хагенау сви рамене.
— Добре, очевидно тази работа е наред. Да започваме, майне херен!
Шарфенберг искаше да си отмъсти за изпитаното заради Хагенау унижение, но играеше прекалено рисковано и не след дълго беше изгубил толкова, че останалите обявиха край за тази вечер. Ето как играта бе преждевременно преустановена.
След драматичните събития в къщата на Мелита Вилхелм Хайлман беше отпътувал с Магда Вебер най-напред за столицата. Оттам я беше снабдил с най-необходимото и я бе придружил до нейния баща и сестрите й в Лангенщат, за да може да се възстанови у дома от преживените вълнения.
Това пътуване с железницата щеше да остане незабравимо за двамата млади хора. Бяха прекарали трудни моментни. Познаваха се от детинство. Сега съдбата отново ги бе събрала. Чувство на дълбока симпатия даде кураж на Вилхелм да изрече въпроса: