— Магда, наближаваме родния край, където сме се виждали като деца. Няма ли да си заговорим и с родното „ти“?
Когато тя кимна мълком, той прибави по-храбро:
— И ме наричай, моля те, с малкото име. Утре аз вече трябва да се върна при моя майстор. Но ако искаш, скоро можем пак да се видим.
Двамата чувстваха, че ги свързва нещо повече от симпатия и общите спомени от детството.
Оттогава бяха минали няколко седмици. Вилхелм Хайлман бързо бе навлязъл в работата при новия майстор и бе спечелил доверието му. От чирашкото време в столицата той познаваше много клиенти и се стараеше да ги привлича с поръчки в Роленбург. Стана така, че често се налагаше да пътува до столичния град по поръчение на майстора. В зависимост от случая той използваше тази възможност да посещава своите нови приятели. Четейки вестник един ден на гарата, се натъкна на публикувания списък на печалбите от държавната лотария и това го навя на мисълта, ей тъй, от любопитство, и той да си купи билет. Речено-сторено! Когато след седмица дойде отново в столицата и прегледа напрегнато списъка от последното теглене на лотарията, направи радостното откритие, че на билета му се е паднала печалба.
„Веднага при билетопродавача!“ — каза си той и изпълни намерението си.
Когато отиде в жилището на разпространителя на лотарийни билети Майбаум, научи от жена му, че е излязъл, но скоро ще се върне. Тя го помоли да почака в съседната стая, където мъжът й обикновено вършеше писмената си работа. За да убие времето, Хайлман посегна към една книга, лежаща на масата.
Жената си имаше работа в кухнята. Нейният свекър бе слязъл за няколко минути в двора и сега се върна в салона, без да подозира, че в съседното помещение има някой. Настани се до прозореца и се загледа с трескаво очакване към улицата, докато най-сетне видя да се задава синът му Тъкмо беше ходил при стария Дорн. Когато Майбаум младши влезе в салона, Хайлман стана неволен слушател през тънката врата на техния разговор.
— Най-после, най-после! Чакам те повече от един час! — извика бащата.
— Не стана толкова бързо — защити се синът. — Но имах успех. Оня тип естествено веднага се включи в играта. Вярно, костваше ми известни усилия да го уговоря за петте хиляди гулдена. Опитваше да изклинчи. Но накрая се договорихме, разбира се, със съответните предпазни мерки. На тоя скъперник именно не може да се вярва. Пипне ли веднъж билета, ще иска да му се изплати печалбата, без да ми даде и кройцер. Така че трябваше да ми оформи един вексел за пет хиляди гулдена, а аз му попълних една разписка.
— Но ще успее ли да купи билета? — запита бащата угрижено.
Физиономията на сина му изрази увереност.
— Той не се съмнява. Ако се наложело, щял дори да принуди гравьора да му го продаде. Тоя негодяй е истински сатана. Не един и двама души държи здраво в ръцете.
Бащата закрачи възбудено из помещението и отбеляза:
— Какъв късмет, дето дойде тая депеша. Голямата печалба! Ама дали телеграфистът е предал вярно номера?
— Разбира се! — увери неговият син. — При такива неща тези хора трябва двойно да внимават. Номер 45332! Всъщност ми е жал за тоя Херолд! Сигурно е гладувал, за да събере парите за билета. Но това не е моя работа! Само не споменавай, за Бога, нищо пред моята жена. Ако научи, че искаме да измамим гравьора с десет хиляди гулдена, никога няма да го позволи.
— Какво ти скимна! Как ще се раздрънкам за такова нещо? — отвърна бащата. — Но я ми покажи вексела!
— Ето го!
След минута-две Хайлман чу бащата да пита:
— О, при предявление?
— Естествено, това е най-сигурният. Когато изплащам печалбата, старият Зигмунд Дорн получава половината и вексела й обратно. Тогава сме на чисто. Но къде да скрия вексела? В моята стая не мога да го оставя, защото жена ми тършува навсякъде. Ако го намери, всичко ще излезе наяве. Стой, хрумна ми нещо! Ще го приберем в чекмеджето на нощното ти шкафче. Жена ми не може да го отвори, тъй като само ти имаш ключ. В такива неща човек никога не може да бъде достатъчно предпазлив. Ела, татко!
Излязоха.
Вилхелм беше разбрал всяка дума. Изцяло от само себе се разбираше, че не биваше да позволи да се забележи, че е подслушал разговора. Ето защо се върна бързо в салона и застана толкова близо до вратата, че когато двамата се върнеха, трябваше да предположат, че току-що е дошъл. А ако жената дойдеше от кухнята, щеше да й каже, че времето му е напреднало.
Много скоро чу стъпки. Билетопродавачът и баща му се върнаха. Присъствието на един непознат не събуди у тях подозрение. Поздравиха и Майбаум младши попита Хайлман какво желае.