— Не. Не се касае за проценти, а за голямата печалба — каза спокойно прокурорът — Получавате ли от време на време депеши?
Продавачът на лотарийни билети се стъписа. Какво целеше този въпрос? Реши да блъфира и отговори доста бързо:
— Последната дойде преди няколко седмици.
— Тъй ли? — рече прокурорът и повдигна вежди. — А какво ще стане, ако отида до телеграфната служба и се осведомя?
Майбаум младши съзна, че не може да отрича. Ето защо се престори, сякаш се замисля, и отговори:
— А, да, сетих се, вчера получих една от лотарийните дирекции — едно служебно известие, което не представлява интерес за вас, хер прокурор.
— О, всеизвестно е, че аз съм любопитен човек — усмихна се служителят. — Професията ми го изисква. Та какво ви беше съобщено?
— Това е професионална тайна, хер прокурор! — заяви притиснатият в ъгъла билетопродавач.
— Пред прокурора професионални тайни няма — остана непоколебим Карл Унтерберг. — Длъжен сте да ми отговорите! И така?
— Телеграфираха ми, че току-що е била изтеглена голямата печалба и се е паднала в моята партида.
Прокурорът кимна.
— Това действително е едно радостно събитие за вас. И много ме удивлява, че точно за тази депеша се сетихте толкова късно. Кой притежава билета?
— Хер Дорн от „Мюленщрасе“ — знаеше какво да отговори билетопродавачът.
Прокурорът изрази учудване:
— А, онзи? Той минава за изпечен гешефтар. Странно, че големите печалби толкова рядко се падат на хора, които имат неотложна нужда от пари. Покажете ми, моля, депешата!
Разпространителят на лотарийни билети отвори колебливо едно сандъче.
— Ето я!
По тона на гласа му се долавяше, че се чувства донякъде притеснен. Прокурорът разгледа телеграмата, смръщи чело и каза:
— Съвпада. Подадена е в осем и петдесет. Вие трябва да водите списък на клиентите си, нали? Я ми го покажете!
Ръката на билетопродавача видимо трепереше, когато показа тетрадката.
— Много добре оформено — похвали чиновникът. — Всички номера хубавичко по ред. Ето въпросният билет 45332. Я да погледнем! А, тук не е записан Дорн, а някакъв друг!
— Как така? — симулира изненада Майбаум младши и пристъпи по-близо да надзърне в тетрадката.
— Тук е писано: „Вернер Херолд, гравьор, «Мюленщрасе»“.
— Я гледай, не съм ли изтрил името? Херолд именно продаде билета на Дорн.
— Тъй ли? — попита прокурорът проточено. — Как научихте за продажбата?
— Купувачът ме уведоми.
— Вие поддържате връзки с него? Делови или частни?
— Нито едното, нито другото — заяви мъжът, който ставаше все по-възбуден.
Тогава чиновникът го заплаши иронично с пръст:
— Така ли? Хората си шушукат за някои малки далаверки, които завъртате от време на време с Дорн! Съвсем наскоро той ви бил издал вексел за пет хиляди гулдена.
Билетопродавачът се олюля. Виждаше се, че страхът направо го удари в краката. Трябваше да призове всичките си сили, за да може да отговори.
— Това определено е лъжа.
Прокурорът поклати глава.
— Хм, хм! Баща ви нали живее в тази къща? Може би той ще е по в течение на гешефтите ви. Къде е сега?
— В неговата стаичка — прошушна Майбаум. — Ама аз не разбирам…
— Няма значение — сряза го сурово на думата прокурорът. — Вървете напред!
Ще не ще, Майбаум трябваше да изпълни заповедта. Когато влязоха в стаичката, баща му се ровеше в куп старо бельо.
— Кои са тези хора? Какво искат? — попита учудено.
— Аз съм прокурор Унтерберг — гласеше отговорът. — Идвам да поогледам стаята ви.
Бащата зяпна от удивление.
— Моята стая? Защо?
Прокурорът не обърна никакво внимание на въпросите му, а продължи да пита:
— Кой държи ключа за това тук?
Посочи нощното шкафче.
— Аз, естествено — прошепна Майбаум старши, пребледнял от страх.
— Я го отворете! Много бих желал да разбера дали не го е нападнал дървоядът.
Беше произнесено толкова повелително, че човекът се подчини.
— А, носни кърпи — констатира служителят. — А това малко чекмедже? Какво държите в него?
Бащата имаше усещането, сякаш от небето се е стоварил гръм и го е поразил. Запелтечи:
— Разни стари писаници, кръщелни свидетелства, удостоверения и други подобни неща.
— Отворете го все пак, моля! — нареди прокурорът. Майбаум баща се подчини. Синът му се видя принуден да се опре на ръба на кревата, толкова му беше прималяло. Прокурорът заизважда листовете. Най-отдолу лежеше векселът. Той го разгърна, прочете го, хвърли удивен поглед на билетопродавача и каза:
— Вие навярно нищо не знаете за този вексел?