— Не — прогъгна запитаният.
— И вие също? — обърна се после чиновникът към бащата. — Вексел за пет хиляди гулдена, кацептиран от Зигмунд Дорн. Никога не сте го виждали? Не? Чиста случайност?
Билетопродавачът и баща му мълчаха.
— Я не ставайте смешни! — извика служителят истински ядосан. — Не съм дете, на което могат да представят невероятното за вероятно. Признавайте!
— Аз нямам какво да призная, не знам нищо — отрони едва-едва разпространителят на лотарийни билети. Баща му също отрече.
— Е, така само си влошавате положението — отбеляза прокурорът, свивайки рамене. — Към самопризналия си престъпник обикновено се проявява снизхождение, упоритите лъжци обаче не могат да претендират към подобно внимание. Вие сте възнамерявали да измамите един клет човек, лишавайки го от лотарийната печалба, и вашият баща ви е съучастник също както Зигмунд Дорн. Обявявам ви за арестуване. Сега ще ме последвате!
Майбаум син се ядоса.
— Не, аз оставам! Освен това не ви познавам. Не знам с какво право започвате тук разпит и се ровите из мебелите ни.
Прокурорът извади от джоба легитимационната си карта и я тикна под носа на лотарийния продавач.
— Това достатъчно ли е? — попита иронично.
Онзи обаче направи отхвърлящо движение с ръка и каза:
— Това не важи. Имало е случаи, когато най-големи мошеници са притежавали такива легитимации.
Тук чиновникът окончателно загуби търпение.
— Дали важи, или не, това решавам аз, не вие! Бях решил да процедирам с възможно по-голяма умереност, но при това ваше поведение се отказвам. И така, ще ви закарам в затвора открито и под полицейски конвой.
Отвори вратата, извади една малка свирка и даде сигнал. Двамата цивилни полицаи веднага се качиха и прокурорът им даде разпорежданията си:
— Тези двама мъже отказват да ви последват, защото не сте униформени. Моля един от вас да отиде и доведе униформени жандарми. Не позволявайте на Майбаум да разговарят помежду си и ги отведете веднага щом пристигнат жандармите.
После се върна в салона да вземе списъка на притежателите на лотарийни билети. Жената на билетопродавача нямаше и представа какво е извършил нейният мъж. Като чу, че той и свекърът й са арестувани, избухна във високи вопли. Служителят не можеше да се съобразява с нея. Той се отдалечи с Вилхелм Хайлман, отправяйки се сега към Зигмунд Дорн.
13. Глава
Край на играта
Междувременно беше станало следобед и когато стигнаха при къщата на вехтошаря, бяха посрещнати от фрау Аврора.
— Какво желаят господа? — попита тя.
— Мъжът ви вкъщи ли си е? — осведоми се прокурорът Унтерберг.
— Не знам. Той тръгва често, без да ми каже. Какво искате от него?
Прокурорът знаеше как да реагира. Той отговори остро:
— Трябва да го питаме нещо. И така, къде е мъжът ви?
Жената опря ръце на хълбоците и каза:
— За вас той на никой случай не у дома. Такива грубиянски хора пъдим ние!
— Пита се само дали ние ще позволим да ни изпъдят — рече прокурорът. — Дръпнете се настрана, имаме нужда от място!
Двамата мъже се промъкнаха покрай нея във вътрешността на къщата. Тя обаче бързо се намърда между тях и се развика високо:
— На помощ! На помощ, Зигмунд!
Тогава се отвори вратата на второто помещение.
— К’во има? К’во станало, жено?
— Тез’ мъже нахълтали със сила. Те много груби към мен! — извика Аврора. — Не си отиват, макар да ги отпратила!
Дорн направи негодуваща физиономия.
— Това безсрамно! Не съм аз господар даже в свой собствена къща? Трябва ли пратя за полиция?
— Не е необходимо. Тук е дори прокурорът — отбеляза Унтерберг сухо.
— Проку…! — Думата заседна в устата на вехтошаря. — Дяволска кръв! Какво имате при Зигмунд Дорн търсите?
— Ще разберете. Излезте, фрау Дорн, и се погрижете да не бъдем смущавани.
— Да, излез! — пригласи Зигмунд. — Тез’ господа ще питат сигур’ дали някой не продавал при мен откраднат предмет. Това служебна тайна, коя никой не бива чуе. Не пускай никакъв човек, докато не свършили сме беседа.
Жената се подчини, а мъжът й отведе двамата посетители в своята стая.
— Така — каза той. — Сега любопитен съм к’во има да ме питате!
— Надявам се, че ще ни дадете достоверна информация! — подхвана прокурорът. — Извършвате ли сарафски операции?
— Да, ако издател на вексел сигурен мъж — отвърна старият предпазливо.
— А случва ли се и вие да плащате с вексели?
Дорн се направи на света вода ненапита.
— Не трябва ли издавам пак кое вече приел?
— Вчера например — попита прокурорът с подигравателна усмивка — да сте акцептирали вексел?