На вратата тъкмо се бе позвънило. Прокурорът скочи от креслото си, напусна помещението и след минута-две се върна с асесора. Настаниха се, чашите бяха отново напълнени и Франц фон Ансбах започна сега по подкана на прокурора своя разказ.
— На всички ви са известни обстоятелствата около арестуването на Петерман, ала ние досега така и не успяхме да установим, че действително е имал комарджийски дългове, които да са го подтикнали към злоупотребата. Напротив, аз открих, че по времето, когато е била извършена, лейтенант Бруно фон Шарфенберг е имал значителни задължения. След продажбата на материалните ценности, която е бил принуден да извърши, те са възлизали на около пет хиляди гулдена.
Арнд тихо подсвирна и комисарят също бе видимо изненадан.
— Подобно на вас реагирах и аз — кимна асесорът усмихнато. — Цялата работа ми се стори крайно подозрителна. Когато добих абсолютна сигурност, че сведенията ми за Шарфенберг са достоверни, отидох при него и му казах право в лицето, че той е присвоил парите и Петерман се е натопил само заради него. Признавам, че не беше особено коректно. Във всеки случай Бруно фон Шарфенберг реагира с видима уплаха. Не призна, но и не възрази кой знае колко убедително. Аз го помолих настоятелно да поговори с баща си по случая и да си признае.
Асесорът замълча и другите също запазиха продължително мълчание. След това прокурорът отново взе думата:
— Виждате, майне херен, правосъдието работи бавно, но неуморно! Макар и все още да не можем да представим абсолютно достоверни доказателства за невинността на Петерман, то все пак събираме прилежно улики. Сигурно си спомняте лейтенант Едмунд фон Рандау, свидетеля на инцидента между Петерман и слугата на Мелита? Този млад мъж, който впрочем се е заел с Петерман и неговата дъщеря и ги е настанил в жилище близо до имението на своите роднини, не е бил сам при Мелита. Цяла тайфа офицери с леко сърце е възнамерявала да прекара там една забавна вечер, когато се случило споменатото събитие. Аз обещах, наистина, да не упоменавам имената на тези „господа“ в следователските записки, но нямаше как да пропусна все пак един разговор с „предводителя“ на веселата компания, някой си оберлейтенант фон Хагенау. Той явно е рядка птица. Според него в гарнизона било всеизвестно, че Бруно фон Шарфенберг имал големи дългове и една непогасена разписка на честна дума при Зигмунд Дорн. Дори се стигнало по този повод до разпра в казиното на офицерите.
— А какво казва неговият баща за всичко това? — поиска да знае Арнд.
— Той си няма и представа за тези неща. Преминал е в запаса и си живее в замъка Валдау, който е отдалечен на доста път оттук. Впрочем ние сега наблюдаваме Шарфенберг. Онзи ден той на два пъти потърси Дорн, но неговата жена знае само, че е отпътувал. Аз благоразумно избягвам да оглася арестуването на вехтошаря, защото искам да се запозная с неговите съучастници, ако има още такива. За съжаление в последните дни вече не можем да продължим надзора на Шарфенберг. Първо, младият мъж стана много предпазлив. Както изглежда, излиза вече само нощем, и то навярно цивилен. Във всеки случай често губим следата му. И, второ — прокурорът направи изразителен жест, — имахме да вършим и друга работа.
— Разбирам! — обади се комисар Андерс. — Науман, Краля на контрабандистите!
— Да — потвърди прокурорът, — ние успяхме да заловим придобилия опасна слава Волф Науман, който наред с другите престъпления е извършил и две убийства на гранични войници. През последната седмица беше заловен с неколцина свои съучастници в едно малко селце горе в планините.
— За жалост неговата банда не е напълно разбита — довърши с досада комисарят. — Говори се, че имал в столицата ред съучастници, които само чакали удобен случай да помогнат на своя главатар да се измъкне на свобода. Контрабандата в планините и бездруго се е разпростряла толкова нашироко, че човек би трябвало да арестува цели села, за да може да сложи край на този занаят.
— И сега, хер Арнд — обърна се прокурорът към тайния полицай, — ние молим за вашата помощ. Бихте ли могли в интерес на пълното реабилитиране на Карл Петерман да хвърлите едно бдящо око на Бруно фон Шарфенберг?
Арнд кимна в знак на съгласие.
— Естествено, трябва да имам точно персонално описание на лейтенанта и да бъда поне донейде запознат с неговите навици и начин на живот — каза той, обръщайки се към Франц фон Ансбах. — Сигурно няма да ми откажете помощта си, хер асесор?