Последният побърза да увери, че се намира изцяло на разположение на хер Арнд.
— Следователно работата е уговорена — отбеляза със задоволство прокурорът. — За ваше здраве, майне херен!
С тези думи вдигна чашата и пи една дружеска наздравица за своите гости.
15. Глава
Науман и Борвалд
Беше по същия час на една усамотена улица в столицата. Остър вятър шибаше с плющене поройния дъжд по прозорците на къщите. Светлината на газовите фенери беше изгубила своята сила, така че дори хора, които се разминаваха наблизо, не можеха да се разпознаят.
Малко бяха пешеходците, осмелили се да се движат по улиците в този час. Който не беше принуден да излезе в това лошо време, предпочиташе да си седи вкъщи край топлата печка.
Един мъж се изкачваше откъм реката по една от тесните улички. Беше наметнал някакво старо палто и вървеше ниско приведен, за да изглежда възможно по-дребна неговата висока и плещеста фигура. Държеше се колкото може по-настрана от фенерите. Така достигна необезпокоявано една полусрутена къща — от даваните под наем — и почука три пъти на вратата през определени интервали. Заради вятъра, който поглъщаше почти всякакъв шум, трябваше да повтори тропането.
Най-после резето беше изтеглено и вратата се отвори, но само до малка пролука.
— Кой е? — попита женски глас.
— Хардер вкъщи ли е? — отговори с въпрос непознатият. — Непременно трябва да говоря с него.
— По какъв въпрос? — гласеше отговорът.
— По дяволите! — изруга той нетърпеливо. — Това не е твоя работа, глупава жено!
— Охо! — отговори жената. — Тук не всеки може да влезе. Кой сте вие?
— Това ще кажа лично на него. Искам да сляза в зимника!
Придаде на последните думи доловимо натъртване, което веднага въздейства.
— Е, добре! — каза тя. — Елате!
Едва сега отвори напълно вратата, така че той можеше да влезе. Запази приведената стойка. Както можеше сега ясно да се види, „палтото“ му се състоеше от два грубо съшити чула. Единия край държеше пред лицето си. И тъй като периферията на старата шапка, която носеше, бе спусната ниско към челото, от чертите му нищо не можеше да се различи. Жената вдигна лампата да го освети в лицето, ала той й се тросна:
— Разкарай се с тая лампа! По-добре извикай дъртия да излезе, не мога вечно да кисна тук!
— Слезте по стълбите към избата! — промърмори жената недоволно. — Мъжът ми е долу.
Непознатият се спусна мълчаливо по стълбите. Вратата на избата беше само притворена, така че можеше да влезе.
Стопанинът на къщата Хардер работеше в едно едва осветено помещение. Непознатият беше отметнал „балтона“ и държеше шапката в ръка. Хардер вдигна свещта, при което брадатото лице на непознатия можеше добре да се различи.
— Всички добри духове! — изплъзна се от устата му — Борвалд! Акробатът Борвалд! Какво търсите тук? Науман е заловен! Освен това полицията ви издирва, понеже сте били обрали директора на вашия цирк.
— Е, и? — Борвалд направи пренебрежително движение. — Имах проклетия късмет да се набия на очи. Но сега да поговорим за по-важни работи. Можете ли да осъществите връзка с хората на Краля на контрабандистите?
Хардер сви рамене и отвърна колебливо:
— Това сега е опасно!
— Глупости! Това винаги си е било опасно! — ревна Борвалд сурово. — Известна ли ви е сегашната местосбирка на Наумановите мъже?
Хардер замълча със спотаена злоба. Исполинският акробат сложи ръка на рамото му и заплаши:
— Искам да ми дадете отговор! Не го ли направите, това ще е само във ваша вреда. Ще се настаня тук на квартира, докато не ми кажете това, което искам да знам. Намерят ли ме, знаете какво ще последва!
Подейства. Хардер запелтечи изплашено:
— Това е невъзможно! Не мога да ви приема в дома си. Ако ви намерят при мен, изгубен съм. Но аз познавам един, който може да ви даде информация за бандата на Науман. Ще ви изпратя при него.
— И през ум не ми минава — ухили се Борвалд с решително изражение. — Аз оставам тук, а вие ще отидете да го доведете! Ще се разположа спокойничко във всекидневната при жена ви и няма да си тръгна, преди да съм говорил с човека. Това е последната ми дума по този въпрос. Така че вървете!
Отправи се към вратата да напусне избата. Хардер го улови за ръката и заговори с тревожен тон:
— Вярно било значи! Подаде ли човек пръст на Дявола, той скоро ще му поиска цялата ръка. За в бъдеще ще се пазя от подобни истории. Но сега трябва да ви помогна. Така че тръгвам.
— Хубаво — ухили се Борвалд, — ама побързайте, за да не се налага да ви чакам цяла вечност!