В този миг две фигури минаха край църквата. Бурята ревна насреща им и ги замери с плющяща водна завеса.
— Чумата да го отнесе! — изпръхтя единият. — Няма ли да се подслоним за миг там?
— Да. Достатъчно дълго вървяхме в дъжда — съгласи се другият.
Бяха спрели и сега закрачиха бързо към портала.
— Там идват двама! — изплаши се акробатът.
— Да. Бързо да изчезваме, Борвалд! — отговори Краля на контрабандистите.
Не побягнаха, а излязоха от портала, сякаш искаха да се придвижат до следващата спирка, след като са потърсили за кратко закрила срещу дъжда. Двамата новодошли спряха. Вятърът духаше насреща им и ето как до ушите им стигнаха последните думи на Науман, който трябваше да говори високо, за да бъде разбран във воя на бурята.
— Чухте ли, хер Арнд — попита единият. — Не каза ли мъжът: „Да изчезваме, Борвалд!“?
— Да — изръмжа Арнд. — Акробатът Борвалд? Той не е ли търсен за тежка кражба? Напред, хер асесор, да проследим двамата! Макар цялата нощ напразно да чакахме Шарфенберг, може би сега ще направим друг улов.
Тръгнаха надолу!
Детективът и младият асесор поеха бързо надолу по улицата. Акробатът вече се бе разделил с Краля на контрабандистите и беше завил в една съседна улица. Преследвачите следователно видяха само Науман пред себе си, който бе принуден да върви бавно, понеже вятърът духаше срещу него. Във вилнеещата буря не можеше да чуе стъпките на двамата следващи го мъже, не се и обръщаше и не забеляза, че е под наблюдение.
— Само единият! — каза задъхано фон Ансбах.
— Да, по-дребният! — отговори Арнд, почти крещейки. — Едрият трябва да е потънал в някоя пряка. Но няма значение! Който се движи с Борвалд, е достатъчно подозрителен. Трябва да разберем къде отива. Може би ще открием нещо, което е в наш интерес.
Оттук нататък между тях повече не беше разменена дума. Неуморно следваха неясно видимия в бурното време силует на Науман. След приблизително половин час забелязаха с учудване, че преследваният се насочва към гарата. Там горяха повече фенери, така че Арнд и асесорът сега можеха по-добре да видят фигурата на беглеца. Ансбах тъкмо поиска да направи няколко крачки, когато Арнд го сграбчи за ръката и го задържа.
— Стой! — каза той. — Тук е доста по-светло, а той не бива да забележи, че сме го следвали. Я гледай, качва се на един файтон! Странно! В такъв порой човек не търчи до гарата, за да вземе файтон. В „Тиволи“ имаше концерт, на „Ноймаркт“ чакаха достатъчно файтони. Не, с този господин нещо не е наред! Бързо!
Втурнаха се към следващия от стоящите пред гарата файтони. Арнд заповяда на файтонджията:
— Карайте след тях!
Качиха се и последваха файтона.
За съжаление прозорците на купето бяха замъглени от шибащия ги със сила дъжд и двамата мъже не можеха да виждат накъде пътуват.
Пред хотел „Юнион“, една от най-представителните сгради край площада, другият файтон спря и непознатият слезе. Хотелът беше още отворен. Арнд и Ансбах платиха бързо на кочияша и напуснаха своето купе. През стъклената врата на входа видяха как непознатият тъкмо получи ключ за стая и се раздели набързо с нощния портиер, за да поеме по широкото хотелско стълбище. Арнд даде на асесора кратък знак и двамата се вмъкнаха безшумно в хотела. Портиерът беше отишъл до една от служебните стаи отзад, така че успяха да изтичат незабелязано по стълбите. Със стигането си на първия етаж станаха свидетели как непознатият отвори стая 107 и бързо заключи след себе си.
— А сега? — попита асесорът шепнешком. Арнд сви рамене.
— Да почакаме и да видим какво ще се случи. Ако този човек наистина възнамерява нещо, ще изчака, докато светлината в коридора на хотела бъде намалена. Тъкмо удари два, значи търпение!
Те се спотаиха в един тъмен ъгъл. Няколко минути по-късно светлините в коридора угаснаха. Сега горяха само две малки дежурни лампи в дъното.
Двамата мъже чакаха търпеливо събитията, които трябваше да настъпят. Арнд беше сложил ухо на дупката на ключалката и слушаше почти всеки шум в стая 107. Внезапно от другия край на коридора се чуха шумни стъпки. Арнд бе хванат за ръкава от Ансбах и завлечен в един тъмен ъгъл.
Една исполинска фигура се появи иззад ъгъла и почука тихо на врата 107. Беше Борвалд.
След броени мигове бе издърпай от Науман в стаята.
— Хей, никакъв шум! — предупреди този. — Аз угасих светлината, за да си помислят съседите отсреща, че тук всичко живо спи. Но сега ще ни трябва малко осветление!