Скоро преследвачите стигнаха толкова близо до него, че можеше да чуе ускорените им крачки.
— Задръжте го! Хванете го! — завикаха след него.
— Къде? Къде? — чу да крещят отпред.
В мъждивата светлина на един фенер беше свил в една пряка. Какво да прави? От дясната страна имаше някакъв градински зид, който не изглеждаше особено висок. Прехвърли се бързо през него. Светлина тук не падаше. Трябваше първо да се ориентира. Кръвта бясно пулсираше в артериите му. Беше съвсем останал без дъх. Науман се притисна към зида и се ослуша. Ето че от едната страна дотичаха двама мъже, а от другата — трети. Срещнаха се при зида.
— Стой! Накъде? — попита един.
— Напред, там се изсвири!
— Това бяхме ние.
— А, така ли! Тук е толкова тъмно, а дъждът заслепява очите.
— Никого ли не срещнахте?
— Не.
— Помислихме, че влезе тук.
— Кой е всъщност?
— Някакъв мошеник! Пазачът на този район го видял да върви по „Йоханщрасе“. Бил облечен в мушама за дъжд с качулка, подозрително бързал!
— Все ще го спипаме — изръмжа вторият пазач. — Но явно обесникът не е тук!
— Трябва да сме се заблудили — каза колегата му разочаровано, но ще държим района под око.
Разделиха се. Науман беше чул всяка дума. Тук, в тясната уличка, бурята не можеше да отвява думите. Не можеше да излезе, поне засега още не. Трябваше да изчака доста време. Различи, че се намира в някакъв двор. Може би имаше някакво местенце, където в краен случай да се подслони. Откри една барака и един избен вход, но вратите бяха заключени. Науман пристъпи към дворната врата на къщата. Стрехата стърчеше над нея. Ако се облегнеше на вратата, никой не можеше да го види и щеше да е на сравнително сухо. Посегна ей така към дръжката на бравата, натисна я и… за негова изненада вратата се отвори. Влезе веднага. Тук мястото беше по-сигурно. Засега нямаше защо да се страхува, че ще го открият. В такъв късен час едва ли някой от обитателите се намираше извън къщата, толкова повече в това ужасно време.
Сети се, че е прибрал кутията с кибрита. Запали една клечка и освети. Отпред беше коридорът, вдясно няколко стъпала водеха до издигнатото партерно жилище, а вляво беше стълбището за първия етаж. Под тези стълби видя една врата, по която нямаше нито резе, нито катинар. Отвори я и освети с втора клечка. Малкото помещение беше наполовина пълно картони. Нямаше ли да е по-добре да поотдъхне тук? В коридора някой все пак можеше да дойде, но в този ъгъл — едва ли. А и върху мукавите беше по-топло, отколкото на студените камъни. И така, бутна резето на задната врата и се вмъкна в подстълбищното помещение. Разположи се възможно най-удобно. Реши да изчака тук един час и после отново да си опита късмета. Ако не го измъчваше грижата за по-нататъшното бягство, сегашното убежище щеше да му се стори много приятно.
Едва беше седнал, и горе се отвори някаква врата. Чу тихи стъпки да слизат по стълбището. Същевременно забеляза през доста широкия процеп на вратата, че въпросното лице си светеше. Беше мъж в пижама и домашни чехли. Той остави фенера на едно стъпало и отиде до външната врата, където застана ослушвайки се. След известно време започна да крачи неспокойно напред-назад в коридора. Ето че се разнесе невисоко чукане. Мъжът отиде да отвори, а малко по-късно подслушвачът чу тих диалог.
— Добър вечер, хер Золбриг — поздрави един снишен глас.
— Добър вечер, хер лейтенант, или по-скоро добро утро.
— Вярно, но работата е важна. Заключете бързо вратата. Някой любопитен все пак би могъл да ме забележи.
Ключът бе превъртян в ключалката, а после двамата приближиха до стълбището, така че Науман от своето скривалище можеше да разбира всяка тяхна дума.
Лейтенантът каза:
— Значи получихте моите бързи редове?
— Да, бях изненадан.
— Всичко е наред. — Лейтенантът въздъхна. — Впрочем сега никак не е препоръчително човек да „се разхожда“ навън, особено ако преследва намерения, които не е необходимо някой да знае. Чухте ли сигналите?
— Естествено. — Золбриг прояви неспокойствие. — Не е ли лекомислено човек да се появява в униформа по време, когато градът гъмжи от нощни пазачи?