— Беглецът се е отправил към реката. Ако тръгнем по брега, би трябвало да се натъкнем на следата му.
Арнд се съгласи и продължи да язди, оглеждайки внимателно и зорко земята. Само след кратко време спря, посочи едно място по влажната ливадна почва и кимна доволен.
— Виждате ли тази редица от ямки, които водят напряко през ливадите към реката?
— Да. Това са стъпки.
— Но много особени! — отбеляза Арнд. — След петата има нещо като врез. Онзи, който е минал оттук, безусловно е носил шпори. Науман е взел униформата на Шарфенберг, следователно е обул и ботушите с шпорите.
Ансбах можеше само да се учудва на комбинативните разсъждения на Арнд. Двамата мъже последваха дирите, които водеха до малък фериботен пристан. Лодкарят бе застанал там и гледаше с мрачен поглед надолу по течението. Когато видя ездачите, направи учудена физиономия, но поздрави вежливо.
— Добро утро! — отвърна Арнд. — Кога започвате обикновено работа?
— С настъпване на деня.
— Нощем никой ли няма тук?
— Не, защото тогава и бездруго няма кой да се прехвърля.
Арнд слезе от коня и пристъпи към брега, за да огледа по-отблизо глинестата почва. За пет кола бяха вързани същия брой лодки. Шести кол беше празен, но точно около него той забеляза голям брой пресни стъпки.
— Тук също ли е имало вързана лодка? — попита.
— Да. Но през нощта е дошла някаква отрепка да я отвърже и пусне по реката. Често ни погаждат такива номера. Вече изпратих надолу сина ми да я търси.
— Хм-м! Мъжът, който е бил тук, се е качил в лодката. Неговите следи водят дотук, но не се връщат. Хер асесор, препуснете, моля, с двата коня веднага по най-близкия мост до другия бряг. Аз ще се прехвърля с лодка.
Ансбах се подчини, взе коня на Арнд за юздите и препусна. А тайният полицай се качи в една лодка и нареди на лодкаря да го прехвърли отсреща. Когато стигнаха, Арнд слезе, плати и тръгна бавно по брега да търси следи. След известно време асесорът пристигна с конете и видя стоящия на брега Арнд да му маха. Насочи се към него.
— Я погледнете, хер асесор! Тук той е напуснал лодката и просто я е оставил да продължи по течението. Тръгнал е към шосето. Ние, естествено, ще го последваме.
Арнд се качи на коня си и те насочиха пътя си към шосето, където стъпките се изгубиха между многобройните следи от коли.
— Защо не е останал на другия бряг на реката? — попита Ансбах.
Арнд погледна замислено дирите.
— Науман възнамерява да се отправи към най-близката граница, това се разбира изцяло от само себе си — разсъждаваше той на глас. — А тя минава горе в планината и ние сега сме откъм планинската страна на реката. Но той няма да разчита дълго на краката си. Обзалагам се, че още в първото село си е потърсил кон.
Продължиха пътя си и скоро достигнаха близкото село. В началото му имаше малка къща, пред която един селянин бе изтегнал крака. Арнд се насочи към него и попита:
— От дълго ли седите тук?
— Ами да! — отвърна мъжът и се разприказва: — Не можах да спя. Седнах тук да се насладя на свежия въздух. Позадрямал съм и ме събуди впрягът, който принадлежи на съдържателя на „Слънце“. На капрата седеше неговият слуга. Плати пътната такса и пое нагоре към Оерау.
— Далече ли е странноприемницата?
— Няма и минута.
Двамата ездачи навлязоха в селото. Когато стигнаха до указаната странноприемница „Слънце“, съдържателят застана до вратата, мислейки, че ще се отбият при него. Но те останаха на седлата и Арнд попита:
— Тази сутрин да сте заели колата си на един лейтенант от столицата?
— Да. Искаше да отиде до Райхенщат — потвърди съдържателят малко учуден.
— Как изглежда конят ви? — продължи да пита Арнд.
— Бял е.
— Благодаря и адио! — извика тайният полицай и пое в тръс.
Асесорът го последва, а съдържателят се загледа подире му, мърморейки недоволно.
Когато напуснаха селището, Арнд подвикна на Ансбах:
— Сега трябва да смушкаме животните, за да го настигнем.
Яздеха в галоп или ускорен ход, както позволяваше теренът. Когато стигнаха в Оерау, чуха, че откритият файтон отдавна е минал. Но продължиха бодро ездата. Имаха да изминат още едно значително разстояние до Райхенщат, когато насреща ми се зададе кола, теглена от бял кон. Двамата препречиха пътя, така че файтонджията бе принуден да спре.
— Откъде идвате? — поиска да знае Арнд.
— От Райхенщат. Оставих в странноприемница „Елен“ един пасажер, господин от столицата.
— Лейтенант?
Файтонджията погледна учудено Арнд.
— Да. Той, изглежда, искаше да си купи ездитен кон. Защо питате?
Вместо отговор Арнд даде знак на асесора. Препуснаха, хвърляйки рой искри. Подтикнаха конете към пълен галоп, така че стигнаха бързо града. Попитаха за странноприемницата и скоро я видяха от дясната страна на улицата. Слязоха. Слугата пое конете им. Арнд го дръпна в коридора, за да не могат да ги видят от гостилницата, и му зададе въпроса: