— Хер лейтенант, една новина! — подхвърли.
— Каква?
— Вие сте беглецът!
Кръвта се смрази в жилите на Науман. Успя да произнесе само две срички:
— Охо!
— Не е ли смешно, а?
Последното отново въз върна дишането на Науман. Той попита:
— И кой пък го казва?
— Двама полицаи от столицата, в общия салон са.
— Гледай ти, наистина е забавно! — насили се да се разсмее Науман. — Не само полицията, но и армията е подир беглеца. Аз избързах пред моята рота, която навярно след половин час ще бъде тук, а ето, че пристигат двама полицаи и заявяват, аз съм бил онзи, когото търсят по всички пътища. Да се пръснеш от смях! На каква възраст са всъщност?
— Хм-м! — полицаят се почеса зад ухото. — Единият е може би над четирийсетте, а другият — малко по-млад. Конете им стоят в двора.
Науман погледна навън. Озари го внезапна мисъл и той каза бързо:
— Не се оставяйте да ви залъгват! В крайна сметка тези двама типове може да са измамници! Няма ли възможност да им хвърля едно око?
— О, да! — обади се слугата, който досега беше мълчал. — Елате с мен в кухнята. Оттам има едно прозорче към общия салон.
Тръгна напред, в кухнята отметна завеската на прозореца и погледна.
— Жалко! — каза — Седят твърде наляво. Почакайте! Чуйте, вратата там се отваря! Сега ще станат. Дойде кметът с вахмистъра. Сега можете да видите непознатите. Те се надигнаха. Погледнете!
Науман приближи. Очите му проблеснаха решително.
— Чакайте тук! — нареди той. — Сега ще отида и аз и веднага ще видите как ще смъкна маските на тези така наречени полицаи.
Слугата и полицаят зачакаха любопитно при прозореца да видят какво ще се случи. На „лейтенанта“ обаче и през ум не му минаваше да отиде в салона. Той се отправи бързо към двора и пристъпи към двата ездитни коня.
„Как са могли тези полицаи да открият дирите ми? — стрелна се през главата му. — Но няма да могат да ме спипат, дойдоха ми направо като по поръчка! В стаята нямам нищо, всичко си е у мен, а тук стоят два коня. Кафявият ми изглежда по-добър от черния. Ще взема него!“
Отвърза кафявия, възседна го, подкара го предпазливо до входа на странноприемницата и се изстреля внезапно под арката към улицата.
На вахмистъра се бе наложило да събуди началника си. С иронични думи му разказа за двамата „мними“ полицаи от столицата и му даде после писмото. Но едва прочел няколкото думи, кметът скочи.
— Заблуждавате се, човече! Мъжът, който е написал това, е пълномощник на прокурора!
— На проку…!
От страх вахмистърът не доизрече последната дума.
— И вие сте били неучтив с него? Може би дори груб?
— Защото каза, че нашият лейтенант бил беглецът!
— Щом този Арнд го е казал, значи е така. Аз не съм видял офицера. Колко възрастен е всъщност?
— Хм-м! За лейтенант действително е малко старичък! — рече вахмистърът, чувствайки се все по-несигурен. — Може би е към четирийсетте.
— И вие да не ми го доложите! Какви ти ги надрънка тоя?
— Че е избързал напред. Ротата му идвала да заеме всички пътища в околността, тъй като със сигурност се предполагало, че беглецът ще се насочи насам.
Кметът се хвана за главата.
— И това ако не е измама! Кой офицер ще тръгне съвсем сам пред своята рота? Може би тоя тип иска само да спечели време, за да се снабди с кон. Какво ли наказание ще ни теглят от горе! Къде е този Арнд сега?
— В „Слънцето“! — отвърна уплашеният полицай.
— Трябва непременно да отида! Може би грешката ще се оправи.
Тръгнаха бързо. Когато влязоха в салона на гостилницата, кметът поздрави сервилно Арнд. Канеше се да се впусне в някакво обстоятелствено изречение, ала Арнд го изпревари.
— Нямам време за много приказки, господин кмете. Струва ми се, че сте били подведен.
— Относно офицера, който е отседнал тук?
— Да, разбира се! Аз съм по петите му от столицата.
— Той заявил, че бил командирован тук да заеме пътищата с хората си и да залови избягалия затворник.
Арнд поклати вбесено глава.
— И как се е легитимирал?
Кметът се смути.
— При мен не е идвал — призна той.
— Така! Аз ви казвам, че това е беглецът, и то извън всяко съмнение! Вие трябва… ха, какво е това?
Арнд се вторачи слисано в прозореца.
— По дяволите! Науман на моя кон! Веднага след него, след него! Господин кмете, тази грешка едва ли ще можете да я оправите!
Арнд и Ансбах изтичаха навън. Ансбах тъкмо бе затръшнал вратата след себе си и Арнд вече профуча с втория кон край него. От кухненската врата се появиха полицаят и слугата.
— Знаете ли, че улеснихте бягството на един престъпник, тъпанари такива? — кресна им асесорът. — Той ни открадна един кон и избяга с него. Нямате ли друг кон?