— Само белият с червените петна! — изплъзна се от слугата. — Там, зад втората врата!
Ансбах прекоси тичешком двора, отвори със замах вратата на конюшнята и изтегли за оглавника петнистия — едно едва тригодишно животно.
— За Бога! — извика слугата. — Да не би да се каните да го яхнете? Конят изобщо не е обязден!
— Не мога да чакам, докато го обяздите. Ако си строша врата, ще лежи на вашата съвест. Ехей!
С един дързък скок асесорът се намери на гърба на коня. Той се изправи на задните крака, възпротиви се и поиска да хвърли ездача, но не успя. Изпълнените със страх зрители не разбраха как стана, но Ансбах се оправи с животното, прелетя по двора и през портата като стрела и се понесе по улицата. Когато достигна последните къщи, съгледа Арнд далеч пред себе си. Но петнистият, който още не бе носил човек на гърба си, летеше в бесен галоп. Сега асесорът видя и Науман да препуска в далечината. Беше спечелил значителна преднина.
— Напред, петнисти! Напред! — извика Ансбах, сякаш конят можеше да го разбере.
Арнд чу конски тропот зад себе си. Обърна се, без да намалява бързината на коня си, и видя асесора да приближава с обезпокоително темпо.
— Да не сте откачили? — извика му той.
— Не! Само напред! Напред! Трябва да го пипнем! Слава Богу, че потопът отмина още вчера!
Ансбах вече почти бе достигнал детектива. Можеха да си разменят няколко изречения.
— Ще си строшите врата! — предупреди Арнд.
— Не мислете за това! Виждате ли, че шосето прави завой наляво? Науман го следва. Аз ще яздя по хордата на дъгата. Така ще го изпреваря. Той ще бъде принуден да се отклони от шосето надясно в полето, и то към горичката отсреща. Аз ще я заобиколя отляво, вие — отдясно. По този начин със сигурност ще го приклещим.
Арнд поклати глава.
— Само дето преди туй бихте могли да си строшите врата!
— Нямайте грижа! Още като момче съм се учил да яздя.
Асесорът скоро беше толкова далеч пред Арнд, че вече не можеха да се разбират. Ансбах зави наляво да скъси пътя. Петнистият полетя по ниви и ливади. Изпречи им се поток… скок… и конят вмиг се намери отсреща. Скоро асесорът вече се намираше на една ширина с беглеца. Онзи го забеляза, осъзна опасността да попадне между двама преследвачи, обузда за миг коня си и свърна после надясно през полята — точно както беше предвидил Ансбах.
Арнд също отклони своя кон надясно. Същевременно видя, че на Ансбах се удаде да придаде същото направление на животното си. Скоро Науман наближи горичката. Арнд идваше зад него от дясната страна, а Ансбах описа дъга наляво, за да остане на едно ниво с преследвания.
— Смърт и Сатана! — изсъска той. — Тия двамата дяволски много ще ми объркат положението. Откъде се взе оня тип вляво там на сатанинския кон! Лети като лястовица във въздуха!
Беше достигнал гората при дясната окрайнина. Почувства, че конят му започна да се уморява. Гората не беше дълбока и завършваше с връх, зад който имаше някакво село.
— Ах, спасен, по-точно, може би спасен! — каза си Науман. — Къщите ще ми позволят да изчезна от кръгозора на преследвачите. После нека ме търсят!
Смушка коня с шпорите в хълбоците. Животното изцвили високо и още веднъж напрегна всичките си сили. Оглеждайки се, той видя Арнд на все още значително разстояние зад себе си, но отляво се зададе вече Ансбах иззад гората с удивително бясно темпо.
Селото вече не беше далеч. Науман вече го наближаваше, влетя с коня в една странична улица, препусна между два двора и скоро се намери извън селото. Къщите останаха между него и преследвачите. Отдъхна си облекчено. Трябваше тепърва да го търсят, понеже не можеха да знаят в каква посока е поел. Сега забеляза на известно разстояние пред себе си някаква постройка с вид на замък, разположена между гъсти дървета. Недалеч се трудеха няколко полски работника. Той се насочи към тях и попита:
— Как се казва замъкът?
— Валдау.
— На кого принадлежи?
— На хер майор Фон Шарфенберг.
В очите на Науман проблесна радостна светкавица.
— Знаете ли дали хер майорът има роднина, който е лейтенант?
— Да, това е синът му.
— Благодаря!
Науман смушка отново коня и препусна към замъка.
— Значи тоя майор Фон Шарфенберг е бащата на лейтенанта — каза си той. — Ще трябва да ми даде други дрехи. С тая униформа едва ли ще мога да се измъкна.
Портата стоеше отворена. Влезе в галоп в двора и спря пред входа. Един слуга приближи и пое юздите.
— Хер майорът тук ли е? — попита Науман запъхтяно. — Приятел съм на сина му и лейтенант като него.
Мъжът веднага застана чинно.