Слугата помисли малко и каза:
— Тогава трябва да отидем в кулата. Елате!
Изкачиха няколко стълбища в една тясна кула, която стърчеше над билата на покривите и притежаваше четири прозореца, гледащи към четирите посоки. Преследвачите огледаха внимателно цялата околност. Науман никъде не се виждаше. Ансбах посочи към полето и каза на Арнд:
— Там отсреща са работниците, с които говорихме, а ей там между нивята се разхожда някакъв господин. Носи черен костюм и цилиндър.
— Това е нашият пастор — обади се слугата. Арнд поклати разочаровано глава.
— Никакъв човек надлъж и шир! Науман трябва да е още в замъка! Вие останете тук, хер асесор, и се оглеждайте! Аз през това време ще разпоредя да търсят долу.
Арнд слезе със слугата. Междувременно в двора на замъка се бе събрал целият персонал — значителен брой хора.
Детективът им даде заповед да претърсят всички помещения за Науман. Той самият отиде при майора.
Майор Фон Шарфенберг беше дошъл отново в съзнание, но изглеждаше много изтощен. Той погледна втренчено влезлия и запита:
— Синът ми фалшификатор на пари ли е?
— Това не знам — отговори Арнд изненадано.
— Не? Давате ли честна дума, че той не е такъв? — Не го каза с пълно, ясно съзнание. Говореше като в транс. — При мен дойде един престъпник.
— Къде отиде? — попита Арнд бързо.
— Не знам.
— Какво искаше от вас?
— Поиска аз да съм изготвял фалшиви банкноти, а синът ми да ги пуска в обръщение. Ама аз не се съгласих. Фалшивите банкноти са забранени.
— Господарят ви често ли се намира в такова състояние? — нашепна Арнд на лакея.
— Никога.
— Значи Науман е бил при него и му е казал неща, които са го объркали по този начин. Трябва да бъде щаден. Вижте дали можете да го пренесете в леглото.
Той се отдалечи, за да наблюдава претърсването, но не бе открит никакъв насочващ знак. Беше изпратен човек до селото, ала и там никой не беше видял Науман. Търсенето в замъка бе подновено, но не доведе до никакъв резултат. Науман като че бе потънал в земята!
В късния следобед майорът се намираше, след като бе почивал в леглото няколко часа, отново в библиотеката. Арнд беше изгубил надежда да намери търсения и беше дошъл да се представи официално на господаря на замъка. Осведоми го за гонитбата на Науман.
— Хванахте ли го? — попита майорът.
— За съжаление, не.
— Той живее в столицата — рече старият офицер малко несигурно.
— А, вие говорите за сина ви? — попита Арнд.
— Да. За кого другиго да говоря? Знаете ли как е той?
— Чувства се добре — отвърна тайният полицай уклончиво.
— Да, така си и мислех. Макар да се нуждае винаги от много пари, аз постоянно съм се грижил за него. Ще го посетя да си поговорим.
Арнд сметна за най-добре да премълчи за съдбата на лейтенанта, за да не влоши състоянието на болния. В този миг от съседното помещение в библиотеката дойде лакеят и му махна. Арнд се сбогува с изтощения майор и се отзова на знака.
— Какво има? — попита той.
— Елате, моля, до гардеробната!
Поведе детектива нататък и посочи софата. Там лежеше облеклото, което Науман беше свалил.
— Униформа — каза Арнд. — На кого принадлежи?
— На младия господар. Веднъж я почиствах и познавам знака на шивача върху окачалката на куртката. Намираше се тук под софата. Забелязах липсата на вратовръзката, която лежеше на масата, и я потърсих. Но се оказа, че липсва не само споменатата вратовръзка, а и един черен вълнен костюм и един цилиндър.
Арнд се плесна по челото.
— Всички дяволи! Сега ми просветна! Онзи мъж в полето, когото сметнахме за пастора, е бил Науман. Проклятие! Оставихме го да избяга, защото беше достатъчно умен да върви с бавната походка на разхождащ се човек. Трябва веднага да тръгвам. Сега ми е известен неговият нов вид. Трябва незабавно да се телеграфира по всички направления.
Арнд вече искаше да напусне помещението, когато погледът му още веднъж се спря на съблечената униформа. Имаше нещо необичайно в нея. Когато я взе, от нея изпаднаха пачки банкноти и един револвер. Науман все пак бе извършил грешка, промърмори си той.
Не бяха минали и десет минути, Арнд и асесорът потеглиха с конете, водейки петнистия за юздата. Той естествено трябваше да бъде върнат на собственика му.
Вълненията се бяха отразили на майор Фон Шарфенберг повече, отколкото старият офицер искаше да си признае. Едва беше останал отново насаме със своя слуга Йозеф и трябваше да си легне. Голямата слабост го задържа в леглото, а в съзнанието му се редуваха трескави фантазии със светли моменти. Появяваха се картини на бягащи затворници, фалшиви пари в офицерското казино, полицаи на коне и сред тях отново и отново лицето на неговия син Бруно, когото твърде дълго бе оставил сам с неговите неволи.