Взе вестника от ръката на коларя и прочете:
— „Хиляда гулдена, който го предостави мъртъв, и две хиляда гулдена, който го достави жив или спомогне по някакъв начин за залавянето му.“ Е, не е ли чудесно? Цяло състояние! Помисли си колко съм беден! Ако този човек беше у дома ми, бих могъл с един удар да стана богат, и то не чрез някое лошо деяние, а тъкмо като изпълня дълга си. И така си мислят много хора. Науман наистина не е сигурен нито миг. Не се плаши! Гостоприемството е най-святото нещо за мен, но аз съм един беден дявол. Освен това не позволявам да ми бъдат отнемани и поругавани моите висши блага, моята вяра и моя душевен мир. Ето защо можеш да ми окажеш една голяма услуга!
Той направи дълга пауза. Като видя, че братовчедът го погледна с тревожно очакване, продължи:
— Ако срещнеш някого, който би могъл да е Краля на контрабандистите, кажи му, че аз съм честен и със съдилища не искам да имам работа. Нека стои далеч оттук, колкото по-далеч, толкова по-добре и за него, и за мен. Утре ще издигам нова въглищна клада. Когато вдругиден се прибера, искам да заваря една чиста къща.
— Братовчеде! — извика коларят.
— Стига вече! Аз много държа на теб. Ние сме роднини и ти по всяко време си добре дошъл при мен. Но другото е лошо! Сега отивам да спя. Хайде, майко! Лека нощ, братовчед е!
Въглищарската двойка се отправи към своята стаичка. Когато се намериха там насаме, жената попита:
— Значи ти мислиш, че това наистина е той?
— Той е. Напълно съм сигурен!
— Господи Исусе! Две хиляди гулдена! — възкликна тя. — Бихме могли вместо картофи да ядем онова, което спомена той. Как се казваше нещото? Фаринас?
Старият въглищар поклати глава.
— Не, това е тютюн. Беше каневас (канава).
— Също не — осведоми го жената. — Каневас си купуват изисканите дами за бродерия.
Хендшел изръмжа недоволно:
— Е, тогава е било херингсфас (бъчвичка с херинги)… отзад имаше „аз“ или „ас“. Стой! Амма, анна, ананас, сега го налучках, да, така беше. Трябва да е нещо много хубаво. Може би като шипкова запарка или печено ярешко! Ама все едно! Издайник няма да стана заради някаква си печена коза! Не веди ни в изкушение!
— И спаси ни от Лукавия! — довърши неговата жена. — Нали?
— Да. Той е Лукавия, а ние скоро ще бъдем избавени. — Хендшел кимна. — Той подири подслон при нас, защото е мислел, че няма да го разпознаем и няма да знаем за наградата, обявена за него. Когато научи сега, че се е лъгал, незабавно ще избяга. Убеден съм, че братовчедът и той сега седят долу на градинската пейка и говорят за моя вестник. Сбогуването няма да ме опечали. А сега да оставим нещата да преспят. Лека нощ, майко!
— Лека нощ, татко!
Те се умълчаха, но не заспаха. Мислеха, мислеха. Не искаха да стават издайници, ама пък две хиляди гулдена…? Когато заспа, въглищарят сънува чувал с пари, по-висок от най-високата ела в „неговата гора“, а на жена му се присъни някакъв плод, който се състоеше от небетшекер, стафиди и сочни ярешки бутчета и под него можеха да се прочетат огромните букви на двете думи „каневас“ и „фаринас“.
Въглищарят имаше право. Братовчедът най-напред остана известно време да седи на мястото си, но после излезе и отиде в градината, където имаше една изградена от груби камъни пейка. На нея седеше… Франц Науман, защото това действително беше той.
Коларят Хендшел седна при него, но на почетно разстояние — доколкото позволяваше дължината на пейката. Поседяха известно време мълчаливо, после Хендшел наруши тишината:
— Хер Науман, имам да ви съобщя нещо важно!
— Сигурно няма да е много умно — пресече го другият веднага на думата. — Впрочем аз вече го знам. Трябва да се разкарам! В последните дни това направо витаеше във въздуха. А когато днес проявих досадата си от онова глупаво стихоплетство, знаех, че със сигурност ще се отвори дума за тая работа. И така, излязох, престорих се, че се отдалечавам, но се върнах тихо при кепенците.
— Значи сте подслушвали? — попита коларят. — И всичко сте чули?
— Всичко! — потвърди Науман несмутимо. — Трябваше да изчакам да мине известно време, докато се уталожи данданията. Едва след това можех да поема риска да се появя отново в столицата. Сега двамата старци ме изхвърлят и аз не знам къде да отида. Това усамотено кътче в планината беше единственото, където можех да се чувствам в безопасност. Сега опасността започва отново. Но стига толкоз! Преди да тръгна, искам да те предупредя. Много е вярно, че ти спокойно можеш да се върнеш в Оберсберг Никой не може да докаже нещо против теб. Но ако твоят братовчед ме издаде или ти самият изтървеш и една-единствена дума, свършена е твоята. Отбележи си го!