— Да се оставим на прилива. Той ще ни стовари точно пред къщата на татко — казах.
— С кариерата ми е свършено — пак изпъшка Далас.
— Хвани се с нещо друго, братле — предложи му Тий. — Например синхронизирано плуване без бански.
Изсмяхме се, а Тий и Дюпре се гмурнаха под водата, така че само косматите им крака останаха да стърчат във въздуха, опънаха пръстите си в шпиц, ритнаха един-два пъти в синхрон и пак изплуваха сред водопад от пръски, кашлица и смях.
— Наистина са ни малки пишките — обади се Тий.
— Говори само за себе си — обади се Далас.
— Нали виждам и твоята. Надарени сме като катерици — каза Тий, докато се носеше по гръб и тъжно съзерцаваше оскъдните си гениталии.
— Имам питане — провикнах се аз, докато плувах кучешката, изпитвайки огромно облекчение от края на обсадата. — Колко често Джон Хардин изпада в това състояние?
— Два-три пъти в годината — отвърна ми Дюпре. — Но това сега е нещо ново. Никога преди не е използвал оръжие и никога не е превземал моста. Пиша му шестица по изобретателност за днешния номер.
— Тъжна работа, жалка — изкоментира Далас, обърнат по гръб.
— Така е — призна Дюпре. — Но и смешна освен това.
— Кажи ми какво й е смешното — каза Далас. — Голата истина е, че откараха брат ни в лудницата с белезници на ръцете.
— А ти някога мислил ли си, че ще скачаш от моста чисто гол пред очите на целия град? — попита го Дюпре.
Разсмях се гръмогласно, обърнах се по гръб и усетих как сърцето ми се стяга от любов към моите братя. Бяхме добри плувци и добри рибари; възмъжахме в дом, притаил в себе си тайни страхове, които белязаха всеки от нас по различен начин. У себе си носехме странен мрак, изтъкан от недоверие и изкривени представи. Използвахме смеха като оръжие и ваксина.
Докато плувахме, усещах водата върху тялото си като допир на студена коприна — не познавах тази чиста животинска голота. Заслушах се в разговора на братята ми и почувствах как дребните неща, които обсъждаха, ме сближават още повече с тях. Чрез братята си можех да прозра грешките на моя собствен живот. Защото и те като мен бяха затворени, вечно потиснати хора със сприхав нрав, но в същото време любезни до глупост с всеки срещнат. Всичките бяха кибритлии, които хич не си поплюват, но едновременно с това умееха да гледат хората в очите и да изразяват чувствата си с поглед; никога не се измъкваха с нелепи обяснения за неотложни срещи и ангажименти.
Заедно с моята малка армада от братя порех водите, които извеждаха към къщата на баща ми. На следващия ден тръгвах за Европа, където ме очакваше Лия. Току-що бях преживял седмица, която щеше изцяло да промени курса на моя живот. Чувствах се свързан с тази река, с този град, с огромното небе над него, с всичко наоколо.
Дъщеря ми не познаваше тези места, нито знаеше защо са ми така скъпи. Насила я бях откъснал от онова, което и двамата бяхме. Бях й дал всичко, освен Юга. Бях откраднал визитната й картичка.
На следващия ден Майк Хес и Ледар ме откараха до летището в Савана. Тогава поех ангажимента, свързан с филмовия му проект. Майк ме бе хванал в момент на слабост, когато отново се бях почувствал безумно влюбен в собствената си биография.
17
В умопомрачителната, но свята за мен среда, потопен в особената атмосфера на годините, наречени детство, аз израснах в триетажна къща с много стаи, която още като малък ме накара да обикна непрактичния й архитект, измайсторил скрити ниши и необикновени по форма стаи, в които можеше да се притаиш по време на смъртоносните скандали между моите родители. Бях изнервено сприхаво дете и любимото ми място беше една тайна стълба. Поради своята преданост към закона и привързаност към силния бърбън, баща ми гледаше на къщата като на скучна даденост. Докато майка ми — тя дишаше чрез нея, знаеше я наизуст сантиметър по сантиметър, дори често й говореше, особено когато потъваше в безкрайните задължения на голямото пролетно чистене. За баща ми къщата представляваше място, в което можеше да закачи шапката си и палтото си и да складира книгите си, но за мама тя бе една сбъдната молитва.
Къщата бе построена през 1818-а в стил, който навремето наричаха уотърфордска архитектура; солидните основи бяха покрити с циментова мазилка на тъмни и по-светли ивици, а двата етажа имаха веранди с изглед на изток, откъдето дори и през най-горещите летни нощи полъхваше хладният бриз на реката.
Стаите бяха високи и просторни. Имаше и таван, който миришеше на нафталин и кедрово дърво и бе натъпкан с овехтели мебели, скринове и стари дрехи. Къщата бе попаднала в ръцете на Джонсън Хагъд и Луси Маккол по случайност и недоразумение.