Веднъж Луси забелязала, че откъм двора на Хариет няма никакви признаци на живот и това продължило няколко дни. Тогава тя събрала кураж, бутнала задната врата и влязла в мухлясалата порутина, наречена къща. В някои от стаите мебелите били натрупани един върху друг чак до тавана, но Луси си пробила път между тях и така от стая в стая най-накрая стигнала до красива вита стълба с дърворезба.
В къщата човек имал чувството, че се намира под вода, толкова силна била миризмата на мухъл, йод и морски водорасли. Когато тръгнала да се изкачва по стълбата, подпряла се за миг на стената и парче от тапета останало в ръката й. Тя извикала нагоре към стаите: „Мис Котсуърт, мис Котсуърт.“ Когато най-сетне стигнала до голямата спалня, отворила вратата и видяла, че Хариет Котсуърт лежи на пода в безсъзнание насред локва от собствената си урина.
Същата нощ, когато Хариет дошла на себе си, Луси била край нея и побързала да й съобщи, че има двойна пневмония, но че старият доктор Лорънс вече й е дал огромна доза пеницилин. Смятал, че навреме са успели да спрат болестта. Луси изчистила стаята и навсякъде поставила свежи цветя. Дезинфектирала банята, сменила бельото и дръпнала завесите, за да влезе слънце в къщата — за пръв път от години насам. Хариет се чувствала толкова отпаднала и унесена, че нямала сили да се оплаче. Въпреки че сините й очи издавали силно подозрение, тя рядко идвала на себе си и не успявала да разбере какво точно става край нея. Но когато малко се посъвзела, Луси й направила зеленчукова супа и сама я нахранила с лъжичка.
Луси останала край леглото на Хариет през цялото й боледуване — направила го от чисто човешко състрадание, без да се натрапва. В тези две седмици омразната на цял Уотърфорд мис Котсуърт открила дъщерята, която така и не успяла да роди, а през последните две години от живота на Хариет Луси пък разбрала какво е това да стоиш край леглото на умиращата си майка. И двете носели в душите си достатъчно рани от миналото, за да запълнят огромната пропаст, която ги деляла откъм обществено положение.
Хариет продължила онова, което Джини Пен започнала в Чарлстън. Тя също взела да посвещава Луси в клопките и засадите, които я очакват в провинциален Уотърфорд. Разкрила й тайните и скандалите, белязали и осакатили живота на старите уотърфордски родове. Нищо не можело да затрие блясъка и могъществото на старо семейно име в Южна Каролина по-добре от един скандал. И тогава разказала на Луси за падението на десетки знатни родове, в които я баща, я син със слаб ангел не успявал да обуздае страстта си по някое симпатично слугинче. Въпреки че и случаят с Джонсън Хагъд не бил много по-различен, Хариет като че не правела тази връзка, вероятно заслепена от растящата си привързаност към Луси.
Аз съм се родил на пети ноември 1948-а в една от стаите на втория етаж в къщата на Варнадоу Котсуърт в легло с балдахин, където са били родени цели поколения от родовете Варнадоу и Котсуърт. По настояване на Хариет са ме кръстили Джонсън Варнадоу Котсуърт Маккол — нещо, на което Луси се съгласила с удоволствие, защото знаела, че името ще вбеси Джини Пен. Цял Уотърфорд се присмял на Луси, когато кръстила първородния си син с това достолепно и помпозно име, само Хариет Варнадоу Котсуърт се разплакала от щастие. Тя отдавна мечтаела за син, на когото да даде името на любимия си баща, и най-неочаквано доживяла да види мечтата си осъществена.
Присъствието на кръщелното име Варнадоу Котсуърт в централната ми нервна система стана причина за много обиди и огорчения в детството ми, защото целият град знаеше, че не съм никакъв Котсуърт и никога не съм и виждал жив Варнадоу. В паспорта и шофьорската ми книжка фигурирах като Джон В. К. Маккол. Само в моменти на пиянско слабодушие или в присъствието на много близък приятел съм си позволявал да споделя със срам и притеснение какво се крие зад въпросните претенциозни инициали на моето придобито име.
В продължение на шест месеца цял Уотърфорд не спрял да се присмива на грандоманията на Луси, докато един ден Хариет ненадейно умряла в съня си. Тогава присмехът секнал веднъж завинаги, защото, когато прочели предсмъртното й желание, се оказало, че всичко, което притежава, включително имението Варнадоу Котсуърт, е завещано на Джонсън Хагъд и Луси Маккол.
Собствеността преобразила Луси. Тя се влюбила в размерите, формата и самата внушителност на имението, където щяла да отгледа децата си. Двамата с баща ми се заели да реставрират ценните антики и овехтелите мебели, които изпълвали стаите, антретата и таваните на цялата къща. Този дом ги сближил още повече и от моето раждане.