Чули се слухове обаче, че Шърман е прекосил река Савана, и слуховете се оказали верни. Целият Юг и цялата нация очаквала Шърман яростно да се нахвърли срещу града виновник за ужасната война. Ала като стигнал до Покоталио, Шърман най-неочаквано насочил армията си към Кълъмбия и сринал града със земята.
След този изненадващ ход, който превърнал Кълъмбия в пепелище, той седнал и написал писмо до майката на Елизабет, която продължавала да си живее в тази къща. Когато янките превзели Уотърфорд, още в първите дни на войната, майка й отказала да избяга и прекарала цялата война под тяхно господство. Те се държали с нея много почтително. Ето тук е писмото на генерал Шърман до майката на Елизабет.
Мама прекоси библиотеката, а групата се разполови, за да й стори път. Тя щракна електрическия ключ на превърната в лампа китайска ваза и светлината й падна върху писмо, написано на ръка, сложено в рамка и закачено на стената.
— Тъй като всички не можете да се приближите достатъчно, ако нямате нищо против, аз ще ви го прочета.
Но мама не втренчи поглед в стената; тя отдавна знаеше писмото наизуст. Всички притихнаха в очакване.
Скъпа мисис Котсуърт,
И до ден днешен си спомням с голямо удоволствие и тъга вечерта, прекарана във Вашата къща. С прискърбие научих за смъртта на Вашия съпруг в Чансълърсвил. Разбрах, че кавалерийската атака, която е предвождал тогава, е успяла да пробие нашия фронт и да нанесе тежки загуби на силите на Съюза. Смъртта му е достойна и, надявам се, това Ви носи поне малко утеха.
Сигурно вече сте разбрали, че аз съм насочил армията си срещу силите на Конфедерацията, защитаващи Кълъмбия. Югът е съсипан и войната скоро ще свърши. Моля Ви да предадете моите поздрави на Вашата дъщеря Елизабет и да й кажете, че аз все още пазя спомена за нея в сърцето си. Не съм убеден, че войната срещу Мексико и големите победи, извоювани от американските сили, си струват високата цена, която платих — загубата на Елизабет. Много често съм си мислел за нея, докато армията ми проникваше в Юга и неумолимо приближаваше онези земи, които навремето ми изглеждаха като райски кът само заради присъствието на Елизабет.
Моля Ви да предадете на дъщеря си едно съобщение. Кажете й, мисис Котсуърт, че й подарявам град Чарлстън.
С уважение У.Т.Шърман
генерал на армия
Няма туристическа група, която да се е радвала на по-вълнуващо изпълнение, от онези щастливи любители на исторически къщи, които имаха късмета да разгледат дома на Варнадоу Котсуърт под ръководството на моята майка. Знаех, че всеки път, когато разказва тази история, тя се опитва да получи известно удовлетворение. Моята майка искаше някой да я обожава, така както Шърман е обожавал Елизабет, ала знаеше, че баща ми не е този човек. Стоях на пристана, загледан в обляната от слънце къща на моето детство. Тогава си казах, че един ден ще се влюбя в жена и ще я обичам така, както е обичал Шърман. Исках да обиколя целия свят, но да намеря това момиче и да й пиша писма, които нейните потомци ще окачват в рамки по стените на библиотеката. Тази история ме беляза. Но тя промени и живота на мама.
Луси си бе присвоила историята само и лично за нея. Изглежда, тя докосваше някаква много чувствителна струна дълбоко в душата й. Не че можеше да заличи и прикрие неизмеримите страдания, които бе изживяла като дете, но очевидно й даваше вяра във възможностите на чистата случайност. Тази невероятна история правеше истината поносима за мама. Защото колкото и неправдоподобно да беше това, Луси все пак беше собственица на къщата на Елизабет, собственица на онзи може би единствен вопъл на генерал Шърман, чисто човешкия му стон от болка по изгубената любов.
Групата вече излизаше по стълбите, когато моите братя ми подвикнаха и аз се обърнах да им махна. След няколко месеца щях завинаги да напусна къщата и те, милите, щяха да останат сами.
— Хей, красавецо — обади се мама, — няма да се измъкнеш без целувка за лека нощ.
Изчервих се, изтичах към нея по стъпалата и тя силно ме притисна към себе си. Майк, Кейпърс и Джордан ни аплодираха шумно и аз пак се изчервих. Мама изтри червилото от бузата ми и двамата се погледнахме в очите. Жестокостта на препускащото време ме обля като вълна и коленете ми омекнаха. Мама прочете мислите ми, почувства ги. Впи очи в моите и ръката й леко докосна страната ми.
— Генерал Шърман, генерал Шърман — извика момичешки глас. — Ние вече тръгваме.
Гласът беше пресилено южняшки, мама се изсмя и отвърна: