— Той идва, Елизабет.
Изтичах към гласа и протегнах ръка. Учудих се, че това бе Шайла.
Трета част
18
Като човек, който изкарва хляба си с пътеписи, знам наизуст всеки сантиметър от летището Леонардо да Винчи в Рим. Но в деня, когато мама кацна при първото си идване в Италия на следващата година през декември, самото летище се преобрази и като че ли стана по-голямо в очакване на тази толкова важна за мен визита. Почти я бяхме изпуснали през онази първа седмица, когато беше в кома, но възстановяването й стана пред очите на всички ни като с магическа пръчка. Нейната болест ме бе върнала в семейния кръг след едно много дълго и тъжно отсъствие на изгубено време, когато се опитвах да излекувам духа си, наранен от смъртта на Шайла.
Докато пътниците излизаха от двойната врата покрай митническите инспектори и смръщените, въоръжени до зъби войници, аз посочих моята майка с пръст на Лия и казах:
— Изтичай да прегърнеш онази жена. Това е твоята баба, Лия.
Лия си проби път сред тълпата с лекота и аз тръгнах след нея. Докато Луси ни търсеше с поглед, Лия се приближи и й каза:
— Здравей, бабо. Аз съм Лия Маккол, твоята внучка.
Луси погледна прекрасната си черноока внучка и рече:
— Къде се губиш, детето ми? Откога те чакам. — После коленичи на пода и прегърна Лия. Изправи се и ме целуна. Взехме куфарите й и Луси, стиснала ръката на Лия, излезе след мен от летището. Скочихме в първото такси.
Мама се бе възстановила учудващо бързо. Поруменялото й лице издаваше цветущо здраве, което изглеждаше направо невероятно след атаката от злокачествени клетки, която тялото й бе отблъснало съвсем наскоро. Косата й бе пораснала, макар че беше още съвсем къса; вървеше с лека стъпка, привличайки след себе си доста похотливи мъжки погледи. Беше ми писала, че всеки ден изминавала пеш по пет мили и че само един месец не е ставала сутрин рано, за да проверява плажа за яйца от морски костенурки.
Луси погледна тълпите посрещачи и поклати неодобрително глава към шума и блъсканицата.
— Сега разбирам смисъла на фразата „китайски полигон“.
— Мамо, моля те, не искам Лия да стане расистка — пошегувах се аз.
— За какъв расизъм говориш, та аз дори не съм виждала китайски полигон — отвърна Луси, — по-скоро не бях виждала до този момент.
Извади италианските си пари, които бе обменила още в Савана специално за пътуването, и ги показа на Лия. Държеше банкнота от хиляда лири.
— Не разбирам колко струва това — пет цента или един милион долара.
— Бабо, това е точно един долар — каза й Лия.
— Ах, каква си ми умница — рече й Луси. — Щом можеш да се оправяш с числата, значи гладна няма да останеш.
— Мамо, изглеждаш чудесно — казах й аз.
— Два месеца бях плешива, косъм нямах — рече тя. — Ако ти се намират свободни пари, инвестирай в перуки, сине. Лия, имаш прекрасна коса, също като майка ти.
— Благодаря ти, бабо — отвърна й Лия.
— Да знаеш, куфарите ми са пълни с подаръци за теб — толкова много, че не остана място за моите дрехи — продължи Луси. — Всички от Уотърфорд ти изпращат подаръци, защото всички държат да знаеш колко много искаме да се върнеш у дома.
— На 27-и декември — рече Лия. — Заминаваме за Уотърфорд заедно с теб. А на теб сигурно ще ти хареса Коледата в Рим.
— Лия, спомняш ли си как те гушках като бебе? — попита я Луси и я притисна към себе си.
— Не, нищо не си спомням от Южна Каролина — отвърна Лия. — Често се опитвам, но нищо не мога да си спомня.
— Следващата година ще те взема да ми помагаш по програмата с морските костенурки на остров Орион. Мъчим се да спасим от изчезване голямата морска костенурка.
— О! Ще бъде страхотно — извика щастливо Лия. — Уотърфорд сигурно е прекрасен. Знаеш ли, бабо, ти си първият човек след татко, който е познавал Голямото куче Чипи.
— Чипи ли? — учуди се Луси, обърна се към мен и повдигна вежди. — Голямото куче.
— Често разказвам на Лия разни случки с Чипи — поясних аз.
— Какви случки? — още повече се учуди Луси. — Чипи беше глупава кучка, една помиярка.
— Не е вярно, мамо — казах аз и тя долови упрека в гласа ми. — Чипи беше великолепно животно. Безстрашна, умна и голяма защитничка на семейство Маккол.
— На няколко пъти е спасявала семейството, нали, бабо? — рече Лия.
Най-накрая Луси загря.
— О, да. Разбира се — каза тя. — Може би никой от нас нямаше да е сред живите, ако не беше Чипи... Голяма работа беше тя.