— Доколкото подочух, и в Рим имало църква, където са се случвали чудеса — подхвърли Луси.
— Защо не се сетих пръв? — щракнах аз с пръсти. — Ама, разбира се. Ти чудеса ли търсиш? Този град гъмжи от чудеса. Има една църква, дето се пази отломък от истинския кръст на Спасителя и друга, където се пази неговият трънен венец.
— Трябва да отида във Ватикана — рече Луси.
— Уредил съм ти аудиенция с папата — казах. — Освен това ще идем и на вечерната служба в „Сан Пиетро“.
— Аудиенция с папата ли? — възкликна Луси. — Какво трябва да облека? Слава богу, че косата ми порасна отново. Защото с перуката имам доста съмнителен вид.
— Сега, мамо, най-добре да поспиш — казах. — Трябва да си добре отпочинала, за да почувстваш Рим.
— Аз вече го почувствах — отвърна ми тя и се умълча. — Има ли някоя специална дама, с която би желал да ме запознаеш?
— Не — отвърнах аз. — Няма никаква специална дама.
— Това малко момиченце има нужда от майка — каза Луси. — Може би не ми е работа да го казвам, но Лия изглежда зажадняла за женска ласка. Има типичните ококорени очи на дете, расло без майка.
— Въобразяваш си — раздразних я аз.
— Ти, разбира се, не го забелязваш, защото не желаеш да го забележиш — рече Луси. — Но по-добре излизай да гониш фустите, докато намериш майка за това клето дете.
— Тя няма нужда от майка — отвърнах аз, разсърден на себе си, задето не успях да прикрия гузната нотка в гласа си. — Мария й е като майка.
— Мария дори не говори английски — каза Луси. — Каква майчина любов може да получи Лия от жена, която дори не говори родния й език.
— Моето детство щеше да бъде по-спокойно, ако ти не говореше английски — рекох.
Смехът й звънна като сребърна камбана и огласи целия коридор по пътя към спалнята й.
Посетихме много римски църкви, параклиси и базилики в търсене на светеца, склонен да се застъпи за Луси. И докато обикаляхме, я научих да пие италианско кафе, като често-често сядахме за по някое еспресо или капучино. Всеки ден обядвахме в „Да Фортунато“ и Фреди се суетеше край нас с безупречните си обноски и развален английски. Той много хареса Луси и нашите обедни пиршества се превърнаха в тържество на ордьоврите и спагетите, по време на които петдесет и осем годишната Луси упражняваше своето умение да прелъстява с невинно ококорени очи в град, който винаги е ценял храната и прелъстяването много повече от невинността.
Всичко на всичко посетихме двайсет и една гробници на издигнати личности — все големи късметлии, влезли в Календара на светците. Луси си водеше бележки най-съвестно за всички места, където се бе молила. Беше сигурна, че делегация от въпросните светци ще я посрещне горе, ако молитвите й останат без ответ и тя все пак умре.
На излизане от всяка църква Луси напълваше шепите си със светена вода и обилно наплискваше лимфните си възли, които често се задръстваха с клетките-убийци на нейната левкемия. След това напускаше църквата с напета походка, а от зимното й палто продължаваше да капе светена вода най-малкото още половин пресечка. Тази кръщелна церемония ми се струваше направо смешна, да не говорим и за това, че се чувствах неловко.
— Това ме успокоява — подхвърляше Луси, усетила моето притеснение. — Трябва да ме изтърпиш.
— Ако искаш да ти викна един свещеник да освети цялата вода на фонтана „Треви“ и там да плуваш всеки ден по няколко дължини — рекох й аз.
— Хич не умееш да остроумничиш — сряза ме тя.
— Както върви, изглежда, ще се прочуем като единствените хора, арестувани за злоупотреба със светена вода — продължих аз.
— Църквата може да си го позволи, сине — рече Луси.
— Тук вече съм съгласен с теб — казах аз.
Тъй като се имам за голям специалист, реших да прилъжа мама за една истинска обиколка из забележителностите на Рим, като започна от развалините на този непогребан град. Но абсолютно нищо от онова, което й разказах за работата на римския сенат, нито за възхода и падението на различните цезари не успя да я заинтересува.
— Това са само камъни — беше нейният коментар, когато й разказах за Арката на Тит. — Ако се интересувах от камъни, щях да отида на екскурзия из Скалистите планини.
— Но оттук започва западната цивилизация — започнах да се оправдавам.
— Говориш като рекламна брошура — каза тя и погледна в написания от мен пътеводител. — Книгите ти не се четат лесно.
— Скъпа майчице, не е нужно да надничаш в книгата, аз съм до теб.