— Да махна ли перлите на мама? — Лия бавно възвръщаше самочувствието си.
— Харесваш ми с тях. Само дето очите ти са подути и зачервени.
— Как да не плача, татко? Никой никога не ми е говорил така.
— Сигурно ти завижда — казах. — Като бяхме малки, мама често ни повтаряше, че е имала ужасно детство, но никога не ни е казвала какво му е било ужасното. Сега си мисля, че за да реагира така, трябва да е преживяла нещо наистина много страшно.
— Щом е имала лошо детство, тогава защо ще иска да ме обижда? — попита Лия.
— Защото, ако светът ти скрои номер, докато си дете, тогава през останалата част на живота си само гледаш как да му го върнеш.
— Татко, аз май не харесвам твоята майка — рече Лия.
— Не е и нужно — изсмях се аз. — Трябва да харесваш само онези, които са ти симпатични. Това е нещо, което самичка ще решаваш, Лия. Но тепърва ти предстои да откриеш много неща за моята майка.
— Какво искаш да кажеш?
— Тя е голяма, но неоценена артистка — казах аз и в този момент чухме как токчетата на Луси бързо изтракаха по мраморното антре.
Влезе като кралица с шумното подрънкване на златни синджири и гривни. Погледна Лия и възкликна:
— Скъпа, приличаш на същинско ангелче. Направо божествена. Такъв безупречен вкус. Това перлите на Шайла ли са? Стоят ти хубаво. И на нея много й отиваха. Ето тук, пиленце, нека ти изтрия устните с тази кърпичка. Искам да ти сложа от моето червило. То е много по-шик от твоето. Днес купих един цвят — мисля, че е точно за теб.
Като взе да черви Лия, Луси забеляза, че е плакала.
— Баща ти ли нещо те е обидил? — попита тя и ме изгледа кръвнишки. — Мъже! За нищо друго не ги бива, освен да разбиват женски сърца и да попържат.
— Да попържат ли? Какво е това? — попита Лия.
— Просто дума, слънчице — усмихна се Луси. — Нали съм израсла в Юга, знам какви ли не изрази и думички от нашия край. Джак, трябва да бъдеш мил с Лия. Ти въобще не разбираш какво съкровище са ти поверили. Радвай й се, докато е край теб, защото няма да е вечно така.
След няколко минути тръгнахме за празненството в Трастевере, за да пристигнем точно един час след като според поканата би трябвало да е започнало. Точността е чуждо и доста разтегливо понятие в Рим и всеки чистокръвен римлянин би се почувствал ужасно неприятно, ако се случи да пристигне навреме където и да било. Когато бях още нов в града, отивах на всички вечери в точно уречения час и винаги заварвах домакинята още в банята. На американците им е нужно известно време, за да се приспособят към тази особеност, но аз все пак успях. Римляните винаги се присмиват на американците за смешната им точност.
Още на влизане представих Луси на моите приятели от Рим. Тя изглеждаше прекрасно — беше в най-очарователния си вид.
— Кой е този? — пошепна ми тя, като видя един красив мъж с лъвска грива да нахлува в стаята.
— Мамо, приятно ни е да ти представя Гор Видал — казах. — Гор, това е майка ми, хищникът, наречен Луси Маккол Питс.
— Да, да — рече Луси. — Вие сигурно не сте Гор Видал.
— Моля? — каза Гор и повдигна вежди.
— Значи, вие сте писателят Гор Видал — каза тя. — Чела съм всички ваши книги.
— Съмнявам се, мадам — рече Гор. — Аз съм писал прекалено много. Дори не бих могъл да ви ги изброя наизуст.
— Грешите — настоя Луси. — В библиотеката в Уотърфорд аз съм обявена за читателката, която е прочела най-много книги. Повече от всеки друг в цялата история на града.
— Джак, това е пиеса, в която ми се налага да играя шута. Такъв нечуван провинциализъм моментално ме разстройва и трябва да си бия поредния инсулин.
— Какво толкова е станало? Мама се опитва да се държи естествено — свих рамене.
— Много се радвам, че можете да посетите сина си, мис Луси — каза Гор. — Майка ми, Бог да я прости, беше истинско чудовище.
— Сигурна съм, че е нямала какво друго да прави, затова — отвърна му Луси, а Гор се разсмя гръмогласно и се изгуби сред другите гости.
През следващите два часа майка ми не спря да кокетничи с римските ми приятели, като се мъчеше да ги омагьоса с южняшкия си чар. Навън безбройните камбани в Рим започнаха да се обаждат оттук-оттам, докато стрелките на часовниците бавно напредваха към полунощ. Благодарих на Линда и Парис за великолепното парти, а мама отиде да се сбогува специално с Гор Видал, който много й бе харесал.
— Гор — каза мама, — ела да ни погостуваш в Южна Каролина.