— Луси, скъпа — отвърна й той, — с какво съм заслужил такова наказание? — И двамата се разсмяха.
— Това дете е прекрасно — каза той, като видя грациозния реверанс на Лия. — Като че ли е родено в пелени от перли.
— Перлите са моя идея — обади се Луси и тръгна да излиза, докато ние с Лия си разменихме по един поглед зад гърба й.
Таксито ни спря недалеч от Тибър и ние се вляхме в огромната, елегантно облечена тълпа, която си проправяше път през издигащите се в полукръг колони пред „Сан Пиетро“. Самата близост на църквата отново напомни на Луси, че е болна от рак, и тя побърза да каже една молитва още докато чакахме на невижданите опашки, образували се пред всички входове. Пищният разкош на „Сан Пиетро“ винаги ме е подсещал за простотата на протестантската вяра, възникнала съвсем естествено като реакция на излишъка, демонстриран в църкви като тази. Изправени пред страшната инфлация на добър вкус в римската църква, мои приятели баптисти от Юга едва успяваха да потиснат подигравките, които бездруго бяха на езика им. Но аз харесвах разкоша и излишеството на римската църква, нейното богатство и затова се опитвах да обясня на всички, че това е представата на средновековните художници за рая.
Когато стигнахме до местата си и коленичихме, Лия се наведе към мен и ми прошепна:
— Баба не е доволна от това, че съм еврейка.
— Не ме интересува — отвърнах. — А теб?
— Казва, че това щяло само да обърка моето духовно развитие.
— Аз бях отгледан в чистата католическа вяра — прошепнах й. — И пак съм напълно объркан.
— Баба казва, че не знаеш как да се грижиш за едно еврейче.
— Права е — отвърнах. — Сега се уча. И много се старая, нали, хлапе?
— Вече ти казах, страхотен си.
— Благодаря ти. Като пораснеш, няма да мислиш така.
— Защо? — попита тя.
— Като пораснеш — обясних й аз. — А това ще стане след една-две години, всичко, което кажа, ще ти се струва ужасно тъпо. Дори самият ми глас ще те дразни.
— Едва ли. Сигурен ли си в това, което казваш? — попита тя.
— Абсолютно. Това е част от естествения закон на нещата. Като малък поглъщах жадно всяка дума на мама и смятах, че тя е най-умната жена на света.
— Не е възможно! — прекъсна ме Лия.
— Точно така беше. После обаче пораснах и реших, че тя е безподобен идиот. Както и всички останали.
— Много интересно нещо било това порастването — каза Лия и протегна шия напред, за да погледне майка ми.
— Така излиза.
Край нас базиликата продължаваше да се пълни с приглушения шепот на прииждащите тълпи. Облегнах се назад и някой ме потупа по рамото. Зад гърба си чух гласа на Джордан. В първия момент се учудих, но после се сетих, че именно той ми бе намерил пропуск за вечерната служба.
— Лия е същинска кукла. Сякаш виждам Шайла — каза ми Джордан. Мама взе да показва на Лия как да си служи с броеницата и двете се бяха втренчили в наниза от бели зърна.
— Джак, в едно от писмата, които ми донесе днес, баща ми настоява да дойде в Рим. Иска да се срещне с мен след Нова година.
— Радваш ли се? — попитах. — Знаеш, че аз никога не съм харесвал баща ти.
— Винаги си страдал от глупави предразсъдъци по отношение на садизма — подхвърли Джордан.
— Спомняш ли си, че по естествознание веднъж беше писал за кораловата змия — казах му с тих глас. — Тя е от змиите, дето рядко хапят, но ухапят ли те, с теб е свършено. И баща ти е такъв.
— Мама твърди в писмото си, че този път мисията му била миролюбива — рече Джордан. — Независимо дали искам или не, той идва. Въпросът е какво да правя.
— Избягай в Патагония.
— Шт, Джак! — смъмри ме Луси. — Папата е вече тук.
— Пак ще говорим — каза Джордан и изчезна в коледната нощ.
Хорът от калугерки звънна като птича песен от балкона на църквата, докато папата крачеше победоносно по средната пътека, дарявайки всички със своята благословия. След него бавно и тържествено се точеше свита от кардинали и монсеньори.
По-късно и двамата се приближихме до перилата, за да приемем причастието от ръцете на папа Йоан Павел Втори. Докато чакахме, заобиколени от неспокойната тълпа, се загледах в свещениците — захванаха се да раздават тялото и кръвта на Христос в едно тайнство, пуснато от самите тях в масово производство. Но мама сияеше и докато се молеше на колене, имаше вид на човек, изпълнен с надежда. Върнахме се на местата си, а когато хвърлих поглед назад към дъното на църквата, видях униформени мъже с автомати, които зорко следяха поведението на паството. Папата изглеждаше крехък и измършавял. Спомних си, че един млад турчин бе стрелял по него отвън на площада. Усещах свещения обред, но той минаваше през мен, без да ме докосне. И аз страдах от голямата безпътица на моя век.