Бях прекарал шест часа на операционната маса. Хирурзите успяха да спасят лявото ми око. Куршумът, който бе влязъл през рамото, бе заседнал близо до дроба и именно той за малко не ме бе убил. Бях загубил много кръв, още преди да стигна до операционната, и сърцето ми бе спряло на два пъти по време на самата операция. Но силата, за която говореше Джордан, ми бе помогнала и аз, благодарение на съдбата, късмета или може би молитвите на онези, които ме обичаха, оживях след голямата касапница на римското летище.
В продължение на шест дни, подобно на неотдавнашното състояние на собствената ми майка, и аз лежах в кома. По-късно не можех да си спомня никакви сънища от този период на летаргия и безчувственост, въпреки някакво смътно усещане за сияйни пророчески видения. От тях обаче не бе останала и следа — само една фантасмагория от ярки цветове. От това мое пътуване в безвремието, когато тялото ми бе мобилизирало всичките си сили, за да оцелее, си спомням само редуващи се пристъпи от пищни цветове.
Най-накрая отворих очи под звуците на камбани. Полетях бавно като птица, затворена в бездънна пещера. Усетих тъй нареченото „аз“ да се пробужда в кръвта ми и чак тогава ме осени първата съзнателна мисъл от раняването ми насам. Чух как Вечният град повтаряше името ми. В продължение на цял час слушах, без да разбирам къде съм и защо нищо не виждам. Изтърпях всичко това спокойно, без паника. После чух гласове, които тихо разговаряха в стаята край мен. Напрегнах се да разпозная гласовете, които шептяха, за да не ме събудят. Тогава различих един, който ме накара да събера сили и да се измъкна от тази незнайна бездна на вцепенението. В продължение на още един час непрекъснато се мъчех да запазя съзнанието си будно, да „изплувам“ на повърхността, да изляза на светлото, да вляза в света на камбаните и гласовете, където можех да се смея и говоря. Дори се замислих коя ще бъде първата изречена от мен дума и с всички сили се напрягах да я кажа сред слепотата и болката, които вече започвах да усещам. Най-накрая успях да я произнеса: „Лия!“
— Татко! — изпищя Лия, после почувствах целувките й от едната страна на лицето ми, която не бе бинтована.
— Слава богу, татко, слава богу — взе да повтаря тя. — Толкова се страхувах, че може да умреш.
— Не ти се урежда въпросът — едва успях да промълвя и бавно започнах да си възстановявам случката.
— Здрасти, Джак — обади се Луси. — Добре дошъл! Отдавна те чакаме.
— Изпуснахме ли самолета? — попитах и всички избухнаха в смях.
— Защо, не си ли спомняш? — попита Лия.
— Припомни ми — отвърнах. — Но преди това ми кажи защо не мога да ви видя.
— Защото очите ти са бинтовани — рече Луси.
— Сляп ли съм? — попитах.
— За малко да станеш — отвърна майка ми.
— За малко значи — казах. — Чувствам се, като че валяк е минал през мен.
— Две рани от куршум — обади се трети глас.
— Кой друг е тук? Ледар, това ти ли си? — казах и вдигнах ръка към нея.
Ледар взе ръката ми и седна до мен.
— Здрасти, Джак, пристигнах, щом научих.
— Много мило, Ледар.
— Лия не се е откъсвала от леглото ти — каза Ледар. — А ние с майка ти се редувахме, като отскачахме до апартамента ти да подремнем и да почистим. Но Лия не е мръдвала от тук. Какво прекрасно дете си отгледал, Джак.
Като чу тези похвали, Лия се разплака. Лия стана от леглото и дъщеря ми се сгуши в мен. Изчаках хлипането й да стихне, сълзите й да пресъхнат и тя тихичко да се отпусне до мен.
— Искаш ли да ти разкажа една история? — попитах.
— Да. Разкажи ми нещо много хубаво — каза Лия, напълно изтощена.
— Лия, остави го да си почине — каза Луси. — Ще те заведа вкъщи и двете ще хапнем нещо.
— Не, аз оставам тук! — отсече Лия.
— Прави, каквото ти казвам, малка госпожичке! — настоя Луси и аз веднага долових страха и облекчението в гласа на мама.
— Мамо, ние с Лия сме отбор — обадих се аз. — Нека остане.
— Като се оправиш, ще тръгнем ли все пак за Уотърфорд? — попита Лия.
— Разбира се, хлапе. Този път не стана, но пак ще опитаме. Човек никога не знае какви истории са предвидени за неговото житие-битие и кога ще се случат.
— Джак, въпросът с филма е уреден — каза Ледар. — Майк ми изпрати първия чек, щом чул, че си ранен. Вече си част от екипа, независимо дали желаеш, или не.