Ледар погледна към пометения от вятъра площад — един скитник го прекосяваше в този момент — и рече:
— Джак, как мислиш? Самотен ли е Джордан?
— Мисля, че самотата е същността на неговия живот — отвърнах.
Взехме едно такси и започнахме да обикаляме из най-затънтените улички на Рим. Щом се уверихме, че никой не ни следи, казах на шофьора да спре пред ресторант „Галеаси“ в Трастевере. Бързо се измъкнахме от таксито и се упътихме към огромната и умислена „Санта Чечилия“. Поведох Ледар към дясната страна на църквата с Успение Богородично, изрисувано на тавана над нас. Прекосихме стария мозаечен под, за да отидем при изповедалните, строени като войници в отсрещния край на църквата.
В две от изповедалните лампичката светеше, което означаваше, че вътре има свещеник, но само върху една бе дискретно изписано: „Английски“. Направих знак на Ледар да ме изчака, влязох в изповедалнята и дръпнах завеската. После по стар навик си подадох главата навън, за да видя дали някой не ме е проследил. Чух приглушения глас на Джордан, който даряваше опрощение на безупречен италиански на възрастна римлянка, която бе толкова глуха, че тайната на изповедта й се чуваше на километри.
Отворих прозорчето и зърнах закачуления профил на Джордан през решетката, която отделяше грешник от изповедник.
— Здрасти, Джордан.
— Здравей, мечок — отвърна ми той. — Радвам се, че си се оправил.
После ми разказа, че началниците му били разпитвани от представители на Интерпол относно свещеник беглец, издирван във връзка с престъпление, извършено през 1971-ва.
— Сведението може да е дошло от няколко места, но двете най-вероятни са Кейпърс Мидълтън и баща ми.
— Майка ти ще го убие — казах. — А и Кейпърс успя да ме убеди, че той има нужда от теб повече, отколкото ти от него.
— Да се довериш на Кейпърс или не — това е голяма дилема — отсече Джордан.
— Откъде другаде може да е изтекла информация? — попитах.
— Възможно е Майк да е казал на свои приятели в Холивуд как е наел частен детектив. Възможно е майка ти да е казала на някой друг от семейството. Възможно е баща ми да е споделил с някои от най-добрите си приятели. Съществуват милион сценарии.
— И сега?
— Моят абат държи да се махна от Рим за известно време — каза Джордан. — Докато се разпръснат облаците.
— Ще ми кажеш ли къде отиваш? — попитах.
— Не, Джак, знаеш, че не мога — отвърна Джордан. — Но искам да ми направиш една услуга. Искам да ми уредиш среща с моя баща. Но бъди предпазлив, много.
— Не се безпокой — казах. — Ледар е с мен, тя също може да помогне.
— Отлично. Кажи й да мине от другата страна на изповедалнята, за да видим как може да уредим срещата.
— Ти кога ще се видиш с майка си? — попитах.
— Вече се видях. Тя също смята, че трябва да се срещна с него. Джак, нали знаеш, винаги съм искал да имам баща. А никога не съм имал.
— Преувеличаваш.
— Не — каза той. — Наистина имам нужда от баща.
20
След два дни вече очаквах генерал Елиот в бара на хотел „Рафаело“.
Когато се появи, очите му обходиха стаята с неумолим хищнически поглед. Огледа се наляво и надясно, измарширува разстоянието до моята маса и протегна ръка. Станах на крака и двамата се здрависахме официално.
— Как заздравяват раните ти? — попита генералът.
— Благодаря, чувствам се много по-добре — отвърнах.
— Разбрахме се да ме заведеш при моя син, нали така? — рече генералът.
— Не, въобще не сме се разбирали за такова нещо — казах. — Аз ще те заведа на разходка из Рим, а Джордан сам ще си реши дали да се види с теб или не.
— Но той добре знае колко много искам тази работа да се разреши в негова полза — каза генералът. — Сигурно се досеща, че не бих дошъл чак дотук, ако не го обичах.
— Преди всичко той иска да се увери, че никой не те следи — казах.
— Това ми се струва доста параноично — рече генералът.
— Генерале — попитах, — не смяташ ли, че параноята е съвсем удачна в този случай?
— Не бих направил нищо, с което да навредя на сина си — рече генералът.
— Веднъж вече направи — казах. — До края на деня ще знаем дали желаеш да поправиш стореното или не.
— Какво искаш да кажеш? — озъби се генералът.
— Нека видим какво ще стане.
Двамата напуснахме „Рафаело“ и продължихме към „Санта Мария дела Паче“. Приближихме се до една от страничните врати и аз почуках силно три пъти. В ответ чух също три почуквания, вратата се отвори и аз поведох генерала под арката към вътрешността, където отминахме грациозните нимфи на самия Рафаело и се отправихме към красивия мраморен олтар, после през входа на ризницата, който отвеждаше към килиите на манастира. Свенливи монахини проследиха с поглед пътя ни без коментари и без любопитство. Един портиер ни очакваше с отворена врата и аз му пуснах десет хиляди лири за услугата.