Сега вече бяхме на свобода сред тесните улички на Рим — потайната част на града, която обичах най-много. Сякаш се разхождахме в поле от ръждясало желязо и прегоряла охра, в лабиринт от гъсто населени улички и дълбоки безистени, чиито собственици седяха зад антични писалища — като истукани. Повъртяхме се в кръг, после взехме едно такси и аз казах на шофьора да ни закара до хълма Пинчо, недалеч от Вила Боргезе.
— Стига с тези аматьорщини, Джак — каза генералът. — Много добре знаеш, че две години съм работил във военноморското разузнаване и тия плитки номера просто не ми минават. Не и на мен.
— Генерале, ние наистина сме най-обикновени аматьори — казах. — Затова, моля те, имай търпение.
— Кой трябва да реши дали ни следят или не? — попита генералът.
— Джордан — отвърнах.
— Той вижда ли ни?
— На два пъти минахме покрай него — казах. — Как ти харесва Рим?
— Въобще не ми харесва. Такава бъркотия. Няма никакъв ред в този град — рече той.
— Напротив, има ред, и то много добър — възразих му аз. — Но това е римски ред и затова чужденците не го разбират.
Слязохме на хълма Пинчо и двамата тръгнахме да се разхождаме. Отгоре се откриваше прекрасна гледка към Рим и градът изглеждаше някак различен. Виждаха се безброй тераси по покривите на сградите.
Най-накрая стигнахме до Испанските стъпала, но преди да се спуснем по тях, аз се подпрях на ръката на генерала за опора — твърда и мускулеста като на млад боец. Не можех да не забележа и стройната му фигура — беше представителен мъж и много добре разбирах младите войничета, готови да последват в огъня този затворен в себе си, недостижим мъж. Ако имаше слаби места, то те бяха умело прикрити.
Генералът се изнерви от тази игра на криеница. Аз също се изморих и отегчих, но като стигнахме Дал Болонезе на Пиаца дел Пополо, вече бях сигурен, че никой не ни следи. Смущаваше ме обаче това, че генералът беше много напрегнат — като пренавита пружина. Той просто не умееше да си отпусне душата, нито да води безсмислени разговори, а самият Рим въобще не го интересуваше.
Влязохме в бар „Розати“ и аз платих на касата две кафета капучино. Въпреки че генералът изглеждаше раздразнен, той знаеше, че няма друг избор и трябва да продължи да участва в тази безкрайна, изнервяща го игра.
— Сега? Какво следва? — попита накрая той.
— Не знам — отвърнах и погледнах навън към площада. — Трябва да чакаме търпеливо.
— Нали досега чаках търпеливо и какво? Въртим се като гламави в кръг.
В същия миг зърнах Ледар, която идваше забързано откъм Виа дел Бабуино. Не гледаше към нас и генералът успя добре да я огледа, докато нарочно прекоси площада, уж без да ни вижда. Откъм Порта дел Пополо влезе едно синьо волво купе и последва Ледар, после спря до нея. Четирима мъже — францискански свещеници, излязоха от колата и всички тръгнаха в различни посоки от обелиска в центъра. Един от свещениците спря, Ледар лекичко го целуна по бузата и посочи към нашата маса.
— Къде му е брадата? — попита генералът.
— Обръсна я след кадрите по телевизията — отвърнах. — Видял си я на снимките, нали?
— Наедрял е — рече генералът.
Свещеникът тръгна към нас, а слънцето светеше зад гърба му — отпусната неуверена походка, напълно лишена от решителност.
— Това той ли е? — попита генералът. — Толкова отдавна не съм го виждал. И слънцето свети в очите ми. Не мога да позная той ли е или не е той.
— Държиш ли да останеш насаме с него? — попитах.
— Още не — отвърна генералът. — Моля те, остани. Поне докато се представим един на друг.
— Какво има да се представяте? — казах. — Това е твоят син.
Докато свещеникът се приближаваше към нас, той свали качулката си и отдолу се видяха гъсти тъмни къдрици. Генералът протегна ръка, за да се здрависа със сина си, и в същото време в бара зад нас се чу раздвижване, докато трима мъже изскочиха някъде отвътре. Генералът стисна здраво ръката на сина си, докато един цивилен агент от Интерпол щракна белезниците на свещеника с отработен жест. Изведнъж се оказа, че всички входове към Пиаца дел Пополо са блокирани от сини фиати с въртящи се лампи и пискливи сирени.