— Планът им куцаше — казах.
— Случката обаче се понрави на Майк — подхвърли Ледар. — Хареса му това, че генералът за втори път предава сина си. Каза, че му приличало на библейски сюжет.
— Отвратително! — измърморих аз. — Щом нещо лошо ни сполети, и Майк веднага решава, че това е страхотно.
Отново вдигнах поглед към прозореца. Зърнах нещо и се втурнах към вестибюла, светнах лампата и застанах в рамката на прозореца, който гледаше към „Сан Пиетро“. Някой сигнализираше от камбанарията, но ако това бе Джордан, значи бе закъснял с цял час от уреченото време. Който и да боравеше с фенерчето, виждаше се, че не знае морза. Наложи се да предаде съобщението три пъти, докато успея да го дешифрирам.
— Джордан е в безопасност — започваше то. — Бог да ви благослови.
— Как смяташ — къде ли се е приютил Джордан тази нощ? — попита Ледар.
— Не знам, Ледар. Никога не съм знаел.
— А как ще се свърже отново с теб?
Тъкмо се канех да й отговоря, когато видях, че някой прекосява площада и влиза в нашия вход.
— Исусе Христе! — промълвих. — Кажи ми, че простреляното ми око ме лъже.
Генерал Елиот се вмъкна в къщата.
— Имаш ли пушка? — попита Ледар. — Най-добре да го застреляш, преди да стигне вратата.
Домофонът иззвъня дрезгаво. Ледар ме целуна по бузата и ми пожела лека нощ. Беше изтърпяла достатъчно психодрами за последните двайсет и четири часа.
Излязох в антрето, вдигнах слушалката и попитах:
— Кой е?
— Джак! — обади се генералът. — Аз съм. Генерал Елиот. Трябва да те видя. Моля те, Джак!
Замислих се. Мина почти цяла минута, преди да натисна бутона, който отключваше тежката външна врата. Изчаках бавния и шумен асансьор да се качи на петия етаж и въведох генерал Елиот в апартамента. Без да го питам, му налях едно питие — коктейл от мартини, бомбайски джин и лимон — в чаша за коняк. Подадох му го, а той рече:
— Ако бях на твое място, никога нямаше да те пусна да влезеш.
— Помислих си и за този ход. Но вродената ми святост винаги побеждава мрачната ми, неумолима половина — казах, без дори да се опитвам да скрия подигравателния си тон. — Освен това съм любопитен да разбера какво търсиш тук. Смятах, че никога повече няма да те видя и тази мисъл бе една утеха за мен.
— Когато тази вечер се прибрах, не заварих жена си в хотела — рече генералът и се виждаше, че това болезнено признание му коства много. — Отписала се сама. На регистрацията ме чакаше само една бележка — че ме напуска.
— Не може да бъде! Селистайн най-после е дошла на себе си — отвърнах.
— Оставила ме е без пари, без паспорт, без билет за връщане, без дрехи — каза генералът и внимателно отпи от чашата си.
— Нали имаш кредитна карта, купи си билет и дрехи — казах. — Отиди в посолството и там ще ти издадат нов паспорт.
— Нямам кредитна карта — смотолеви генералът, съвсем притеснен. — Селистайн се грижеше за абсолютно всичко в нашия съвместен живот. Аз дори портфейл не нося. Тази издутина, която прави отзад на панталона, винаги ми се е струвала страшно негенералска.
— Генерале, ще ти помогна да се върнеш в Щатите — казах.
— Бях й поверил всичко, свързано с нашия брак — каза той. — Но изглежда, днес я изгубих.
— Ти наистина ме изненада — казах тогава. — А аз смятах, че Джордан го прекалява с неговата предпазливост.
— Сгреших със сина си. Смятах, че не е никакъв стратег, че не може да мисли в движение. Той ме изненада. Първо в колежа. А сега и днес.
— И изненадвайки те, си провали живота — казах.
— Освен това животът на жена ми и моя.
Опитах се да преценя човека, седнал пред мен, но той бе така напрегнат, че всеки неволен поглед го притесняваше. Въпреки че бе мъж на желязната дисциплина и хладното самообладание, сега нещо неспокойно тътнеше под изпънатата маска на лицето му като затворен в бутилка зъл дух, готов да злорадства и безчинства. Въпреки че носеше цивилни дрехи, генералското му лице блестеше като твърд диамант над скъпата риза от „Брукс Брадърс“. Знаех, че генералството е изкуство и призвание, както и неизлечима болест.
— Относно днешния ден — рече генералът.
— Да, наистина. Нека започнем с него.
— Кейпърс дойде при мен преди известно време. Имаше план как да издействаме президентско помилване за Джордан — каза той. — Това ме изненада, защото въпреки слуховете аз продължавах да смятам, че Джордан е мъртъв. Вярвах, че се е самоубил, или може би така ми се искаше. Тогава Кейпърс ми показа снимките на Джордан — как излиза от изповедалнята.