— Джак, онова време бе непоносимо за всички нас. Никога не съм мразил друго младо поколение повече от вашето. И трябва да знаеш, че съвсем не съм единствен в това отношение.
— Може да се каже, че чувствата ни са взаимни.
— Един морски пехотинец беше убит от Джордан. Както и дъщерята на друг пехотинец. Като човек на честта, аз съм длъжен да съчувствам на убитите. Не мога другояче, Джак. Такъв човек съм.
— Верен на природата си — казах. — Няма за какво да се извиняваш.
— Не мога да се променя. Аз съм преди всичко военен, а после баща, съпруг и американец. Ако върховното командване на морските пехотинци реши, че президентът представлява заплаха за нашата нация, аз лично ще поведа батальон пехотинци по моста Мемориал в открито нападение срещу Белия дом.
Той не се фукаше, силните му думи бяха казани съвсем сериозно, дори с облекчение, каквото носи само истината.
— Докъде сте в състояние да стигнете — ти и твоите пехотинци? — попитах от чисто любопитство.
— Използвайки елемента на изненадата, най-добрите си хора и половинчасова преднина, мога да ти поднеса главата на президента още тази нощ.
— Като шоколадово бонбонче на възглавницата ми.
— Сам избрах професията на военен — рече той. — Както и този труден век, в който да я упражнявам.
— Генерале, нали ти е ясно, че въпросното младо момче и дъщерята на другия пехотинец, с която е бил... бяха убити по случайност.
— Така твърди и жена ми. Ако днес бяхме прибрали Джордан, той щеше да бъде съден и истината можеше най-накрая да излезе на бял свят. Юристите, с които говорих, ме увериха, че щом Джордан е станал свещеник — а това показва угризенията му, — може да се направи така, че и един ден да не излежи в затвора. Но аз съм длъжник на онзи морски пехотинец и неговата приятелка. Дължа им един процес, в който синът ми трябва да бъде съден. Щом те са могли да умрат, значи и той може да се изправи на подсъдимата скамейка и да обясни как се е стигнало до тяхната смърт.
— Той сигурно щеше да се съгласи с теб — казах аз. — Но ти не прояви почтеността да го изчакаш и сам да го убедиш.
— Почтеността! — възмути се генералът. — Аз смятам, че синът ми е извършил държавна измяна по време на Виетнамската война.
— Възможно е.
— Но жена ми ми казва, че ти си му помогнал да избяга.
— Той извърши измяната нарочно — отвърнах, обезпокоен, че Селистайн е доверила такова уличаващо ни сведение на съпруга си. — Той не е искал да извърши убийство.
— И ти си помогнал на човек, изменил на родината си — иззлобя генералът. — Що за американец си ти?
— Такъв, дето не би ти поднесъл на тепсия главата на президента — изрепчих му се аз. — Но да се върнем на сина ти: аз бих помогнал на Джордан винаги, когато той има нужда от помощ, и мисля, че това вече съм го доказал.
— Дори ако той стъпче в краката си националния флаг на тази страна, така ли? — попита генералът, стана и взе нервно да крачи по мраморния под. Преди да му отговоря, аз внимателно обмислих въпроса от всички страни.
— От любов към сина ти — отвърнах най-накрая. — Да, сър. И тогава.
— Нито у теб, нито у сина ми има от онази закалка, благодарение на която нашата нация е станала велика — изкрещя генералът и гласът му проехтя из просторните стаи.
— Има, генерале, но не чак дотам — съгласих се. — Само част от нея.
— Вие не защитихте родината си — усмихна се презрително той.
— Напротив, защитихме я — отвърнах. — Точно това не разбираш.
— Как смееш да ми говориш така? На мен, който съм видял най-прекрасните младежи на тази страна да умират пред очите ми, сражавайки се за нея.
— Да, тук си прав — отвърнах. — Войната винаги убива най-прекрасните. Това е добре известен факт, генерале.
— В това, да умреш за родината си, има красота, която вие никога няма да разберете — каза генералът.
— Нито пък ти, генерале — отвърнах му. — Не ми е приятно да ти го казвам, но ти си оцелял през всичките войни на тази страна.
— Джак, ти в какво вярваш? — попита ме той с укор в гласа. — Изобщо носиш ли в душата си нещо свято, което не би позволил да бъде омърсено?
Отново се замислих, преди да отговоря. Минаха няколко безмълвни мига.
— Да. Само едно нещо. Никога няма да предам детето си.
Генерал Елиот залитна назад, сякаш бях пръснал карболова киселина в лицето му.