От това лято винаги ще си спомням приятелите и техните души — обветрени като лекокрили птици, пуснати на свобода сред ширналата се белота на необятните солени мочурища, невероятно щастливи сред зеленото богатство на гъмжащата от живот земя, където реките ухаеха на йод и яйчен белтък. Момчетата от крайбрежието прекарваха времето си по реките край Уотърфорд: правеха си риболовни излети, които продължаваха с дни, носеха се по водата на десетки приливи и отливи, мажеха изгорелите си рамене с плажно масло, а големите риби от тези подвластни на сребристата луна води се надпреварваха да нагълтат въдиците им — вкусната овча глава, мигриращата кобия, пъстроопашатия костур, сладката пъстърва — пресните им филета ставаха златисти на огъня и ги даряваха със сила и мъжественост.
Влиянието на Джордан върху живота в Уотърфорд беше разтърсващо, въпреки че трябваше да минат години, преди да претеглим всички поражения и ползи от неговото триумфално пребиваване. Той отвори прозорците на времето пред очите на своите връстници и им донесе нечувани вести от широкия свят. Животът стана притча, представление и мит, защото Джордан го правеше такъв.
Бащата на Джордан беше военен — подполковник, а той — едно от онези вечно преместващи се, взаимнозаменяеми и в крайна сметка незабележими деца, които се мотаеха из безцветните сгради на двете бази за морски пехотинци и военноморската болница в града. Престоят на тези деца беше толкова кратък, че никое от местните хлапета не си даваше труд да се сприятелява с тях. Те просто преминаваха през града и неговите училища и винаги оставаха незабелязани и неоценени.
Кейпърс, Майк и аз срещнахме за пръв път Джордан на Долфин Стрийт, докато се мъкнехме към училищното игрище за бейзбол. Никак не бързахме — вървяхме по главната търговска улица в един от онези изпълнени с аромат дни в Юга, когато плочите на тротоара парят, а цветята пламтят. Жегата се бе стаила навред. Само от вътрешността на магазините повяваше хлад при всяко отваряне на вратата и ни освежаваше с благодатния си полъх. Безветрието бе сковало платноходите, нищо не помръдваше, само бебетата проплакваха в люлките си, раздразнени от топлинния обрив и нервното изтощение на своите майки. Лятото бе сложило своя подпис върху нагорещения асфалт и всички кучета се бяха изпокрили.
— По дяволите, какво е това, дето се носи насреща? — попита Майк, защото той пръв от групата забеляза Джордан, който летеше върху скейтборда си, като страшно ловко се провираше между колите на замрялото движение.
— Не знам и не желая да знам — каза Кейпърс, който се правеше, че нищо не го интересува. Но в небрежното му подмятане ние с Майк доловихме някаква несигурност.
— Това е новото момче — казах аз. — Онова от Калифорния.
Никога няма да забравя тази първа среща с Джордан Елиот. Светлата му коса се ветрееше назад, докато се спускаше по улицата върху първия скейтборд, прекосил границите на Южна Каролина. Джордан беше облечен с бански гащета, скъсана тениска и отрязани на пръстите гуменки; носеше се по улицата шумно и дръзко, като демонстрираше остри завои и резки обръщания със скейта. Извитите рамки на слънчевите му очила прилепваха плътно по слепоочията и му придаваха вид на предизвикателен бунтар. Собствениците на магазини и техните клиенти изтичваха навън, прекосявайки трептящата завеса на зноя, за да го погледат.
Заместник-шерифът Кутър Ривърс пишеше глоба за неправилно паркиране на един турист от Охайо, когато забеляза суматохата и свирна на Джордан да спре и да го изчака насред движението.
Заместникът Ривърс беше едър тъп човек, който подобно на начинаещ актьор обичаше тълпите и ужасно се радваше на всяка проява на внимание от страна на съгражданите си. Тръгна към дългокосото момче.
— Я виж ти какво орле! — рече той. — Какво е това тук?
— Какво обичате? Ужасно бързам — каза му Джордан, без да сваля очилата си.
— Момче! — отвърна му сърдито заместникът. — Тук на лигльовците бързо им затваряме ченето.
Макар и да недоумяваше какво става, Джордан го гледаше, без да мигне, през слънчевите си очила — съвършеният хладнокръвен пришълец.
— Какво говори господинът? Не разбирам английския му — обърна се той към насъбралите се, които избухнаха в смях.
Кутър Ривърс наистина имаше неразбираема дикция, така че дори местните хора трудно отгатваха смисъла на думите му. А когато бе ядосан, започваше да говори по-бързо от обикновено и това влошаваше лекия му говорен дефект. Когато бе превъзбуден, той сливаше думите в нескончаем и напълно непонятен поток. Кутър изсумтя нещо, надраска една квитанция и я подаде на Джордан. Няколко души изръкопляскаха, а Джордан се зачете в откъснатия лист.