— Вие завършили ли сте гимназия? — попита той.
— Завършил съм, представи си! — разтрепери се Ривърс.
— Защото „нарушение“ и „движение“ са погрешно написани — каза му Джордан.
— Но е ясно какво искам да кажа, така ли? — озъби му се заместникът.
— И какво да правя с това листче, господине? — попита Джордан.
Ривърс тръгна да си проправя път сред тълпата, после се обърна и му извика:
— Каквото искаш. Изяж го за обяд.
Хората взеха да се разотиват и повечето от тях не видяха как Джордан изяде квитанцията за глоба така бързо и съсредоточено, както магарето яде морков. Предъвка я няколко пъти, после преглътна шумно.
— Играеш ли бейзбол? — попитах го.
— Всичко играя — рече Джордан и погледна високото дългокрако и чипоносо момче, което представлявах тогава.
— Бива ли те? — попита Майк.
— Поигравам нещичко — каза и с тайния език на атлетите ни даде да разберем, че си имаме работа с роден спортист. — Казвам се Джордан Елиот.
— Знам кой си — обади се Кейпърс. — Ние с теб сме втори братовчеди. Аз съм Кейпърс Мидълтън.
— Мама ми каза, че едва ли ще дойдеш да се срещнеш с мен — подхвърли му Джордан с нескривано удоволствие. В неговата самоувереност имаше нещо небрежно и очарователно.
— Бях чул, че си особняк — каза Кейпърс. — Но ти вече го доказа.
— Кейпърс. Какво име! В Европа викат кейпърс на пъпките на един храст, които се използват за подправка на риба и салата. Имат отвратителен вкус.
— Това е фамилно име — наежи се Кейпърс. — При това много известно в историята на Южна Каролина.
— О, гади ми се! — извика Майк и взе да се гърчи, като че ще повръща.
— Баща ми смята, че тукашните Елиот са големи лайна — каза Джордан.
— Напротив, много са си гот — отвърна Кейпърс. — Много.
— Хубаво си мислех да свия плика за повръщане, когато летях с Делта последния път — каза Майк и Джордан се изсмя.
— Аз съм Джак Маккол — казах и протегнах ръка. — В този град името Маккол не може да се сравнява с нищо.
— Майк Хес — рече Майк и се поклони. — Кейпърови ни разрешават да се мотаем из краката им, колкото да лъскаме фамилния им герб и доспехите.
— Не ги слушай, и двамата са от много добри семейства — обади се Кейпърс.
— Кейпърс смята, че принадлежим към така наречения „бял боклук“ — поправих го аз. — Но той ще пукне от скука, ако не сме ние.
Ако бяхме цъфнали на игрището с някой африкански вожд или тибетски свещеник, треньорът Лангфорд нямаше толкова да се сащиса.
— Ей, кого мъкнете със себе си? — извика той. — Прилича на съветски комунист — измънка той под носа си.
— Братовчед е на Кейпърс, от Калифорния — каза Майк.
— Далечен братовчед — побърза да се обади Кейпърс.
— Калифорния ли каза? — рече треньорът. — Имам един резервен екип, синко. Тази игра позната ли ти е?
— Малко — отвърна Джордан.
— Играл ли си питчър?
— Един-два пъти.
— Слагай по едно „сър“ накрая! — скара му се треньорът Лангфорд.
— Сър — каза Джордан със същата интонация и емоция, сякаш произнесе „свиня“. Притежаваше невероятното умение да притеснява възрастните и да ги кара да се чувстват неловко, без да се показва неучтив. Джордан Елиот се отнасяше към властите като към пришълци от чужда планета, като натрапници, чието единствено задължение е да потискат естествените пориви на младостта.
Докато го гледахме да навлича екипа си, Кейпърс ни подшушна:
— Мисля, че сбъркахме, като го доведохме на тренировката.
— Той ми харесва — обади се Майк. — На него заплахи не му минават. Държи се също както бих се държал и аз, ако имах един грам смелост. Но смея да заявя, че нямам.
— Спортно копеле е. Личи си отдалеч — казах, оглеждайки скейта му. — Ти би ли скокнал да се возиш върху тези колелца?
— Мама ми каза всичко за него. Отдавна би трябвало да го изпратят в поправително училище — каза Кейпърс.
— Дай по-добре да видим дали го бива като питчър — рекох.
— Какво очакваш от копеле на морски пехотинец? Нали ги знам — местят се от пристанище на пристанище всяка година. Но нека го видим първо какво може — додаде Майк.
— Абе за нищо не стават — продължи Кейпърс. — Нито знаят кои са, нито имат родно място. Направо ми е жал за тях.