За Кейпърс, Майк и мен Джордан беше идеалното попълнение на нашата групичка от запалени спортисти. През последните две години на гимназията той играеше десен халф в отбора по футбол и тогава за цял сезон изгубихме само два мача. Оказа се, че е и страхотен баскетболист — беше направо великолепен под коша, а когато трябваше да се стреля от корнер, нямаше равен на себе си. В бейзбола се превърна в страшилище — нямаше по-добър питчър от Джордан и само благодарение на него в последния клас на гимназията стигнахме до финалите.
През онзи първи ден обаче не друг, а Кейпърс прецени най-точно възможностите му. Под разрошената грива от руса коса той видя неотразимия му и опасен чар. Откритата щастлива усмивка рядко озаряваше лицето му, по-често зад нея се криеше едно бунтовнически настроено нещастно момче, което беше на нож със света на възрастните. Кейпърс веднага долови пленителното му излъчване, което се четеше по дръзката самоувереност на вечно нацупените му устни. И като усети потенциалния си съперник, той веднага се помъчи да го направи наш приятел, още преди да е застрашил позициите му.
Ние с Майк не се възпротивихме, защото от най-ранно детство бяхме свикнали Кейпърс да ни командва. Той също разчиташе на нашето послушание като на нещо съвсем естествено в иначе приятелските ни отношения, които още от самото начало бяха поставени на принципа на неравноправието. Тъй като бе израсъл в дом, където политиката бе издигната в култ, смяташе се, че Кейпърс разбира от тактика и стратегия, тоест от потайност, измама и извъртания. Той например обичаше да подхвърли някаква идейка на Майк с мисълта, че тя ще възбуди спор между нас двамата и в безизходицата си ние ще се обърнем към него с молба да си каже тежката дума. В такива случаи обаче, когато трябваше да разреши спора на скараните си приятели, той неизменно и най-дипломатично отсъждаше равен резултат. Желязната му ръка пипаше с кадифена ръкавица и затова тиранията му допадаше на околните. Кейпърс харесваше нашите момчешки пакости и грубиянщини, защото те разнообразяваха строгия и пуритански живот, който трябваше да води в семейството си; той никога не натрапваше своите искания или условия и ние с Майк вечно недоумявахме как успява да ни изпързаля така, че все неговото да стане. В крайна сметка се оказахме най-обикновени пионки в ръцете на инстинктивното му притворство и безскрупулната му способност да лавира, и то така, че ни вадеше душата с памук. В Американския юг котильонът на Макиавели винаги се е изпълнявал с пухени пантофки в три четвърти такт.
Скийтър Спинкс бе момчето, което спои нашата дружба. Скийтър беше злобар и отрепка. Произхождаше от най-нисшата прослойка на белия Американски юг. Сред момчетата от Уотърфорд неговото пребиваване в гимназията се помнеше като „господството на терора“, защото, както самият Скийтър обичаше да се хвали, нямало хлапе в това училище, дето да не е опухал поне един път. Непредвидим, избухлив и неконтролируем, той беше истински кошмар и можеше да направи живота на всяко момче същински ад.
През лятото на 1962-ра Скийтър избра мен за играчка, с която да се забавлява. Премахването на сегрегацията даде повод на такива като Скийтър да се развихрят в омразата си към негрите и тогава баща му беше обвинил лично моя баща, съдията Маккол, за приемането на закона в Уотърфорд. Бях в първия клас на гимназията и Скийтър въобще не беше лъжица за моята уста, но нямаше ден да мине покрай мен, без да ми натисне главата в двоен ключ пред очите на съучениците ми. Уж ме пошляпваше на майтап, но с течение на времето закачките му ставаха все по-груби и болезнени. Старателно заобикалях всички бърлоги, в които киснеше Скийтър, но той скоро разбра, че му бягам по допирателната, и започна да кръстосва улиците на града с надеждата да ме открие.
По време на шампионата същото лято вече нямаше къде да се скрия, тъй като Скийтър не пропускаше бейзболен мач. Бях станал един и осемдесет и пет и тежах шейсет килограма. В този си длъгнест вид се чувствах страшно неловко, тъй като още не бях свикнал с новите си габарити. Мислех си, че в очите на хората изглеждам мек, уязвим и смешен като голямо тромаво куче. Скийтър обаче реши, че новият ми ръст представлява заплаха за него. Беше напуснал училището от една година и работеше като автомонтьор към представителството на „Шевролет“, когато чул, че съм го нарекъл „тъп задник“.
Точно така. Вярно, бях накърнил репутацията на Скийтър с тези думи, но ги казах сред приятели и не вярвах, че ще стигнат до него. Един ден, докато с Кейпърс, Майк и Джордан се връщахме от невероятния мач със Съмървил, който току-що бяхме изгубили с един на нула, пред нас изскърцаха спирачките на две коли, от които изскочиха Скийтър с още пет негови приятелчета — всичките от отбора по футбол — и се изстъпиха пред нас. У себе си носехме бейзболните ръкавици и бяхме се още загрети от мача. Джордан държеше трийсет и четири инчовата си бухалка, която бе счупена и залепена с пластир.