— Ще си поспим до късно на другия ден — рече той, — после ще поиграем баскетбол в салона на военноморската база и ще поплуваме в басейна на офицерския клуб.
Аз се обадих на мама, после заедно с Майк и Кейпърс скочихме на задната седалка в колата на полковник Елиот. Джордан седеше отпред, а русата му коса бе още мокра и потна. Загубата ни действаше потискащо и четиримата се бяхме умълчали. Стояхме в колата и гледахме как на паркинга пред нас полковник Елиот и треньора Лангфорд обсъждат мача.
— Пита ли баща си дали можем да преспим у вас? — обърна се Майк към Джордан.
— Питал съм мама още преди мача — отвърна му Джордан. — Той няма да забележи, ако ще и харлемските баскетболисти да пренощуват у нас.
Полковник Елиот приближи колата. Беше облечен във военната си униформа. Дори държанието му бе такова, като че си го е поръчал чрез отдел „Военни доставки“. Стойката му бе изправена. Движеше се с грациозността на пантера. Когато стигна до колата, бръкна за ключовете, отвори вратата, затвори я и запали мотора.
— Татко! — обади се Джордан в мрака.
Полковник Елиот не отговори. Вместо това зашлеви Джордан с опакото на ръката си толкова силно, че главата му се удари в облегалката отзад, а бейзболната му шапка отлетя в скута на Кейпърс.
— Пропуснал си пет възможности. Пет прекрасни удара. Казах ти да не се опитваш да направиш нещо, което не умееш. Не ти ли казах, а, лигльо такъв!
— Татко! — Джордан се опита да предупреди баща си за нашето невидимо присъствие на задната седалка.
Последва втори удар с опакото на ръката и Джордан млъкна.
— Ако не бяха твоите грешки, нямаше да загубим мача.
— Грешката, която ни костваше мача, я направих аз, полковник — обадих се от задната седалка, а изненаданият морски пехотинец се обърна и видя как и тримата го зяпаме съвсем сащисани.
— Момчета, не знаех, че сте тук. Вие тримата добре играхте, пък и какъв шампионат беше, а? Едно нещо ще ви кажа. В тази кола се намира ядрото от най-добри атлети и скоро целият град ще говори за вас. Аз съм единственият тук, който знае какви златни възможности се крият във вас. Хайде да спрем. Искам да ви купя по един млечен шейк. А, сине, пие ли ти се млечен шейк? — попита полковникът.
Джордан само кимна, защото не смееше да си отвори устата. Полковник Елиот ни купи по един млечен шейк „на победата“, както се изрази, и докато пристигнахме в къщата, се държа много мило. Тогава усетих как още една тайна нишка споява връзката ми с Джордан. Оказа се, че и двамата членуваме в тъжното братство на редовно пребиваните от бой момчета. Няма по-здрава спойка от тази между момчета, разбрали, че са синове на вилнеещи побойници. Тази нощ разказах на Джордан за собствения си баща и парещата болка, която бърбънът бе оставил в нещастната история на моето семейство. Цяла нощ си споделяхме фамилни случки, докато Кейпърс и Майк спяха дълбоко в стаята за гости — Кейпърс и Майк, дето живееха щастливия живот на деца, които никога не са били малтретирани от родителите си.
След като бейзболният сезон свърши, четиримата прекарахме две седмици на остров Орион под наблюдението на моите баба и дядо — Сайлас и Джини Пен Маккол. Ловяхме риба във вълните на прибоя и почти всеки ден обядвахме с пъстроопашат костур и камбала. Това лято открих, че обичам да се въртя край кухненската печка или жаравата на открито и да гощавам моите приятели, че обичам похвалите им, докато примляскват от удоволствие. Имах на разположение цялата градина на моите баба и дядо и си измислях най-причудливи рецепти: събирах млади кочанчета от сладка царевица, измивах ги в солена вода, намазвах ги обилно с масло, наръсвах ги със сол и пипер и ги изпичах в алуминиево фолио. Вечеряхме под звездите със свинско, домати „биволско сърце“, бамя, грах и чушки.
При отлив хвърляхме мрежите си в малките заливчета в другия край на острова. И тримата се редувахме да показваме на Джордан как се хвърля мрежа. Той беше сръчен, притежаваше всички необходими качества и още на петото хвърляне мрежата се изду като балон, тупна под него — красива и ефирна като есенна паяжина — и очерта съвършен кръг. При това хвърляне Джордан направи първия си улов от бели скариди и един син рак. Напълнихме догоре хладилната чанта със скариди и през следващите два дни се пукнахме от ядене. Когато скаридите свършиха, отидохме да ловим раци и се върнахме с такъв улов, че после цяла седмица трябваше да се тъпчем само с тях. Напълних една двукилограмова камбала с раци и скариди, залях я със сок от лимон и чесън, сложих експериментално лют червен пипер, червени чушки, соев сос и зехтин и я опекох във фурната на баба. Тогава направих първите си стъпки в кулинарията, която по-късно щеше да стане моя професия.