След тези обилни вечери се излягахме върху пясъка по гръб и пъшкахме от преяждане. Джордан ни изненада с познанията си за нощното небе. Всяка вечер Венера първа запалваше западния небосклон. Зяпахме нагоре, разговаряхме за живота си и си разправяхме банални историйки, защото американските момчета не знаят други.
Единственото огорчение за Джордан през това лято бяха вълните. Дори той не си беше представял, че може толкова да се разочарова от цял един океан, но се чувстваше направо предаден от Атлантическия. Застанал на брега със сърфа в ръка и втренчил поглед в подплискващите се вълнички на острова, той направо не можеше да повярва на очите си.
— Що за котенце е този океан? — недоумяваше той.
— Какво искаш да кажеш с това „котенце“? — попита го Кейпърс, сякаш Джордан бе обидил целия му роден щат. — Това е океан, момче. Атлантическият океан.
— Ами той не става за нищо — каза Джордан. — Просто не е достатъчно голям.
— Не е достатъчно голям ли? — попита Майк. — Колко по-голям искаш да бъде? За бога, това е океан.
— Истинският океан е Тихият — рече Джордан. — Това тук е нещо съвсем различно.
Още в най-първите дни на приятелството ни южняшкият шовинизъм на Кейпърс кипваше при всяка дума на Джордан.
— Всичко ли в Калифорния е по-добро от нещата, които имаме ние в Южна Каролина? — попита го Кейпърс.
— Да. В Калифорния абсолютно всичко е по-хубаво. Този щат е като страна от Третия свят — каза Джордан, тъжно загледан в спокойните вълнички, които миеха ходилата му.
— Какво искаш да кажеш? — попитах го аз.
— Сега ще ти обясня. Южна Каролина е Оклахомата на Юга. По-лошо от това няма — отсече той.
— Нали си от рода Елиот — намеси се Кейпърс. — А те са от Южна Каролина. Това е един от най-прославените родове в историята на щата.
— Какво от това? — попита Джордан. — Това не пречи щатът да е пълен боклук.
Когато в края на август настъпи пълнолуние, четиримата решихме да влезем навътре в морето да посрещнем изгряващата луна. Толкова навътре, колкото никога преди не бяхме ходили. Джордан пръв навлезе със сърфа си в черните води. Ние бавно се носехме край него и от време на време се хващахме за сърфа му, така както някои риби се прилепят към тялото на акула.
— Вече е достатъчно дълбоко — обади се Кейпърс.
— Още малко по-навътре — подкани го Джордан.
— Не забравяйте, че сме в Града на акулите, САЩ — намеси се Майк.
— Но не сме част от тяхната хранителна верига — отсече Джордан.
Бяхме вече доста навътре, на дълбочина най-малко двайсет фута, и четиримата се бяхме загледали в играта на лунните лъчи по водната повърхност. Луната бе плиснала белотата си върху океана като вино от преобърната чаша, а нас самите оплете в дантела от сребърни нишки. Приливът бушуваше в краката ни, а ние стискахме дъската на сърфа, безпомощно увесени като стръв. В далечината блещукаха светлинките на дядовата къща, а той сигурно четеше книга или слушаше кънтри-музика. Бяхме вече толкова навътре, че къщата ми приличаше на заседнал кораб. Бяхме се спотаили в сребролунието на вълните като миниатюрни перли в кадифената вътрешност на стрида.
Наблизо се обади делфин и шумният гейзер на дъха му ни стресна.
— Делфин! — извиках аз. — Слава богу, че не е Белоснежния гигант.
След миг друг делфин проряза водата и тихо се плъзна към нас. После се приближиха още два и ние усетихме как огромните им спотаени туловища ни наблюдават отдолу. Протегнах ръка, за да погаля лъскавия гръб на един от тях — кожата му имаше цвят на нефрит, — но като усети пръстите ми, делфинът се гмурна и аз докоснах само разкъсаната лунна коприна там, където гръбната му перка бе прорязала водата. Делфините сигурно бяха подушили нашата момчешка миризма, бяха доловили песента на хормоните в мелодията на прилива. В един момент обаче се озоваха съвсем до нас; никой не посмя да се обади. Това посещение бе нещо толкова рядко и невиждано, толкова съвършено в своята красота, че инстинктивно затаихме дъх — после така ненадейно, както се бяха появили, делфините се отдалечиха, поеха на юг, където имаше повече риба за храна.