Всички щяхме да помним тази прекарана върху вълните нощ до края на живота си. Това бе лятото, преди да постъпим в гимназията, когато още неуверено крачехме по хлъзгавата пътека между юношеството и възмъжаването. Радвахме се на собствената си дързост, когато далеч от строгия поглед на родители се носехме щастливо по водата на океана под единствения, пълен с безразличие взор на звездите и съдбата. Това беше нашият най-чист миг на свобода и неистово въодушевление. В тази нощ на делфините сякаш бяхме дали обет за безмълвие. В спомените си всеки един от нас щеше да се връща към това изживяване, да се връща към нощта, в която щастието ни изглеждаше лесно, възможно и вечно.
Повече от час се носехме по течението на собствения си гълфстрийм, разговаряхме за още неизживения си живот, разказвахме си вицове и смешни истории — все неща, които при момчета на нашата възраст са едновременно знак за близост и отбягване на същественото.
По-късно в предварителните си разговори с Ледар и мен относно филмовите серии на южняшка тема Майк щеше нееднократно да се връща именно към тази нощ.
— Кой тогава каза нещо за самоубийство? — попита ме Майк.
— Кейпърс — спомних си аз. — Искаше да знае кой каква смърт би предпочел, ако му се наложи да избира.
— И аз какво казах тогава? — попита Майк. — Нищо не си спомням.
— Ти предпочете алкохол и хапчета — припомних му аз. — Каза, че ще задигнеш една бутилка от любимия бърбън на баща си и едно шише от любимите приспивателни на майка си.
— Това е в сила и до днес — рече Майк.
— Аз казах, че ще се прострелям в главата, докато планът за самоубийство на Джордан беше далеч по-засукан.
— Него си го спомням — отвърна Майк.
— Каза, че ще задигне една моторница от яхт-клуба на Полък. Предварително щял да напише писмо до майка си и баща си, в което щял да каже колко много обича майка си и колко силно мрази баща си. Щял да обвини баща си за самоубийството. После щял да влезе навътре в морето, докато изразходва цялото гориво. След това щял да си пререже вените много внимателно и методично. Щял да оплиска цялата лодка с кръвта си, защото много искаше баща му да види кръвта на собствения си син. А когато започнел да отпада, щял да се прехвърли зад борда и да поднесе тялото си в жертва на Кахуна — бога на сърфа. Знаеше, че баща му ще побеснее, ако трябва да прави погребение без тяло.
— Разправял е всичко това в осми клас? — учуди се Ледар. — А какво каза Кейпърс? Какъв беше неговият начин?
— Лесен. Кейпърс каза, че никога не би и помислил за самоубийство. Само страхливците се самоубивали, а той предпочитал да остане жив и да се бори срещу притисналите го проблеми и обстоятелства.
— О, какво благородство! — подметна Ледар.
— Ти си предубедена — каза й Майк.
— Вярно е — отвърна му тя. — Бедният Джордан. Сигурно се е чувствал много по-зле, отколкото предполагахме.
— Ще стане чудесна сцена — зарадва се Майк.
Аз знаех, че от всички нас, които се носехме по вълните през онази нощ, основният герой беше Кейпърс. Кейпърс живееше херметически затворен в представата за себе си като за творящо се произведение на човешкия дух. Единствено той от всички нас се самонаблюдаваше, регистрирайки различните етапи в собственото си развитие. Да се съмнява в себе си бе нещо съвършено непознато за него. Той винаги знаеше точно накъде отива, точно какво иска и как да го постигне.
Щяхме да разберем това по-късно, когато се случи така, че неволно се изпречихме на пътя му. От онова лято обаче и четиримата излязохме с клетва за приятелство до гроб. Ала дружбата ни щеше да донесе горчиви плодове и много сълзи в очите на всички, които ни обичаха.
Четвърта част
22
Въображението е най-финият порцелан на душата. Колкото повече наближаваше денят, когато трябваше да отведа Лия в забранените предели на моето минало, толкова по-широко се отваряха шлюзовете на моите спомени и потокът им нямаше край. Като автор на пътеписи се бях научил артистично да отбягвам всичко, което ме засяга лично. Живеех с вперени в хоризонта очи, а гнездото, което непосредствено ме заобикаляше, не удостоявах с никакво внимание. Животът ми като професионалист беше станал възможен само благодарение на това, че успях да загърбя миналото си без колебание. Скитането беше моята тема на писане, а най-силният стимул се оказа родният ми град, който ме прогони и така ме накара да открия света. В главата ми блещукаха светлините на хиляди непознати градове и градчета, които си спомнях в най-малки подробности; с лекота можех да говоря за пристанища и кораби, натежали от екзотични стоки, за мрачни запушени базари, където малки момиченца се продават за проститутки, а маймуни — за месо; за места, където мъже редят пасианси и предсказват бъдещето на езици, в които няма гласни.