— Татко ми каза, че ти знаеш всичко за морето — каза Лия.
— И той знае много неща — отвърна Луси скромно, очевидно доволна от похвалата. — Но сигурно ги е забравил, откакто реши да става европеец. Ела насам, Лия. Ела да ти покажа как ерозията изяжда този плаж.
В пясъците на остров Орион Луси всекидневно откриваше следи от процеса на сътворението. Всяка сутрин се разхождаше по плажа и така укрепваше вярата си в Бога, така стигна и до извода, че с нищо не превъзхожда дребния планктон, който обслужваше и най-малките поръчки на океанската хранителна верига. Това помагаше на Луси, особено когато сравняваше собствената си кръвоносна система с море, само че вътрешно затворено море. Нейната левкемия наподобяваше отровата на червения прилив, който нападаше плажовете на Юга през лятото и тогава умираха толкова много риби, че морските птици трябваше да преяждат ежедневно. Плажната ивица е най-подходящото място да съзерцаваш кръговрата на вселената. И това съзерцание уталожи страха от смъртта у Луси.
Погледна Лия — тичаше по пясъка към изхвърленото на брега тяло на малка акула. Раците и чайките бяха приключили с дребното си мародерство. Очите на акулите бяха изкълвани, а някой по-едър хищник бе откъснал част от гръбната перка. Докато внучка й тичаше напред, Луси ми прошепна, че ще научи това дете на което знае, и ще я накара така да обикне Юга, че никога повече и да не помисли за връщане в Италия. Нямах никакво желание да споря.
Когато се прибрахме, двамата с Лия се качихме на огромния крайслер, който хазяите ни бяха оставили по настояване на Луси, и поехме по панорамния крайбрежен път.
Прекосихме моста Джей Юджин Норис и влязохме в Уотърфорд. Още докато се възстановявах в болницата в Рим, мислено си бях начертал точно този маршрут, бях си определил по кои улици ще мина и край кои къщи ще спра, за да разкажа историята им на Лия.
След моста завих вдясно и минах на бавен ход покрай богаташките къщи на плантаторите. Те всички гледаха на изток към слънцето и Африка. Тухлените стени, нашарени от сребристи лишеи, скриваха от любопитния поглед грижливо поддържани градини. Това беше кварталът, в който бяхме израсли и двамата с Шайла. Улиците му като че се вливаха в полето на изгубеното време и се носеха напосоки като самото ни детство.
Завихме с колата по търговската улица с безбройните магазини и фасади от осемнайсети и деветнайсети век. Навремето можех да затворя очи и да изброя всички дюкянчета и техните собственици, но модерните времена бяха довели много нови хора в нашия град, които бяха отворили супермаркети, мебелни магазини за обзавеждане на офиси, банки с непознати дотогава имена — обикновено клонове на гигантски финансови институции от Шарлот. Сред пъстрото разнообразие забелязах, че най-старите и най-тачени адвокатски кантори бяха сменили аристократичните си дървени табели, защото от тях отсъстваха имената на много починали съдружници, а имаше нови енергични млади адвокатчета, които държаха техните фамилии да бъдат надлежно гравирани пред входа на кантората. Като отминахме къщата на Лафайет, посочих на Лия фирмата на моя баща и на брат ми: адвокатска кантора „Маккол & Маккол“. Аптеката на Лутер беше закрита, както и бръснарницата на близнаците Хъдъл. Магазинът за обувки на Липзиц обаче беше оцелял — стоеше на старото си място, като необходим коректив на промяната.
Когато пристигнахме пред универсалния магазин на Русов, казах на Лия, че това е мястото, където можем да намерим Макс, Великия евреин. После я заведох в една по-бедна част на града и й показах малка тухлена двуетажна сграда, където се помещаваше първият магазин на Великия евреин в Уотърфорд. Минахме покрай уотърфордската гимназия и футболното игрище, където бях играл защитник, а Шайла и Ледар — мажоретки, в онзи далечен свят, в който нашето простодушие превръщаше илюзиите ни в действителност до момента, когато реалността нахлу в живота ни. Всяка улица съдържаше живи картини от моето минало и лицето на Шайла взе да се мержелее пред очите ми, надничайки почти зад всяка улична табелка и пътен знак. Изведнъж проумях, че се бях върнал за да се срещна лице в лице с Шайла за пръв път, откакто бе умряла.
Докато карахме по Дьо Марлет Роуд, наречена така по името на онзи френски пътешественик, който за пръв път се е озовал в Уотърфорд през 1562-а, аз посочих с пръст към реката, която пробляскваше между къщите, накацали по високия стръмен склон. Навремето знаех имената на всяко семейство и на децата, които живееха във всяка една от тях, но смъртта и порутените веранди объркаха спомените ми и аз започнах да се съмнявам в собствената си памет. Най-накрая стигнахме до малкото, но добре поддържано еврейско гробище, което се намираше на половин миля от центъра на града.