Тухлената му ограда бе покрита с пълзяща зеленина. Дъбовете и канадските тополи хвърляха прохладна сянка. Бутнах желязната врата, украсена с Давидовата звезда. Хванах Лия за ръка и я поведох покрай дългите редици от надгробни камъни, с издълбани по тях думи на иврит — това бяха евреите, последвали Макс Русов по пътя му към Уотърфорд.
Спрях пред един от гробовете, прочетох името на Шайла и дъхът ми секна. Не бях идвал тук от деня на погребението. Самият надпис „Шайла Фокс Маккол“ ме накара да закрия лицето си с ръце. Думата Маккол стоеше някак странно сред всички тези Шайнс, Щайнберг и Кейзерлинг.
— О, татко, това е мама, нали? — рече Лия.
Мислех, че ще се наложи да успокоявам дъщеря си, но всъщност аз бях стъписаният. Шокът от смъртта на Шайла бързо се върна с всички ужасяващи подробности, върна се и онова съдебно дело, в което се реши съдбата на нашето дете. Болката, която ме прониза, бе така силна, че пресуши сълзите ми и вцепени тялото ми. Погалих косата на Лия, а сълзите се стичаха по нейното личице.
Разказах й историята за негърката от Чарлстън, която Шайла бе намерила в една уличка недалеч от магазина за мебели на Хенри Поповски. Шайла имаше мисленето на социалист и душата на мисионер. Цял живот не можа да се помири със страданието — нито на хората, нито на животните. Бяхме още младоженци, когато веднъж, излизайки на пазар, Шайла видяла една негърка — лежала в безсъзнание на улицата и била цялата покрита с рани.
Шайла влязла в магазина на Хенри Поповски и го помолила да й извика такси, което той направил с удоволствие. След това едвам успяла да убеди шофьора да й помогне да пренесе отпуснатото тяло на непознатата чернокожа на задната седалка на таксито, а после — от таксито до едностайния ни апартамент, в който живеехме под наем.
Когато се върнах у дома след работа — тогава пишех на ресторантски и филмови теми в „Новинарски куриер“ — двамата се скарахме жестоко. Шайла твърдеше, че не може да зареже една безпомощна негърка да лежи в безсъзнание насред улицата, заобиколена от това бяло, враждебно и расистки настроено общество. Отвърнах й, че аз пък с удоволствие бих я зарязал. Щом така било, разкрещя се Шайла, тя очевидно е сбъркала с брака си и би трябвало да си потърси по-човечен и състрадателен съпруг. Аз обаче смятах, че състраданието няма нищо общо с това, че една чернокожа наркоманка, цялата покрита с рани и воняща на пръч, се е проснала в единственото ни легло в нашия едностаен апартамент. Припомних й също така, че нашите расистки настроени хазяи ще ни изхвърлят, щом научат, че без разрешение сме им натресли една черна проститутка. Шайла ми се изрепчи, че нямала никакво намерение да се съобразява с желанията на расисти и че никога не би се омъжила за мен, ако знаела, че съм нацист. Нацист ли, възмутих се аз. Оплаквам се най-човешки, задето ми е домъкнала една изпаднала в безсъзнание наркоманка и я е настанила в единственото ни легло, и автоматично ставам виновен за всички нацистки крематориуми. При всеки спор, казах й аз, започваме от Кинг Стрийт, Чарлстън, и свършваме при Бранденбургската врата в Берлин с кратък исторически преглед на германското нацистко движение и моята лична отговорност за неговото възникване. Ако щеш — озъби ми се Шайла. Докато двамата продължавахме да се дърляме, скъпата ни гостенка се бе събудила, без да го забележим. Разбрахме го, чак когато се обади.
— По дяволите, къде се намирам?
— В собствената ми къща, по дяволите — отвърнах й аз.
— И сте добре дошла да останете колкото е необходимо, докато се почувствате добре — обади се Шайла с мазен глас.
— Само през трупа ми!
— Мъжът ми е расистко копеле — започна да й обяснява Шайла. — Не му обръщайте внимание.
— Вие кво, да не сте ме отвлекли? — промърмори негърката, която очевидно не разбираше какво става.
— Точно така! — озъбих й се аз. — Ще искаме голям откуп от баба ти.
— Расист до мозъка на костите си — изкрещя ми Шайла и взе да ме налага с юмруци. — Расистка отрепка! И аз спя с него всяка нощ, с този куклуксклановец!
— Чудесно! — отвърнах. — Това е голям успех! От Аушвиц до Селма с един скок!
— Ти ли си куклуксклановец? — попита негърката.
— Не, мадам — отвърнах й, като с мъка сдържах гнева си. — Не съм от тях. Аз съм най-обикновен, беден, забравен от Бога бял човек с ниска заплата и ниско самочувствие, който те моли да си махнеш гноясалия задник от леглото му.