— Не, ние бяхме луди.
Стъпих на един от клоните, който опираше в покрива, сниших се и улових друг един голям клон — широк и дебел като дъсчена пътека. Протегнах се назад и помогнах на Лия да скочи на клона. И двамата запълзяхме бавно към главния ствол. Дъбът се оказа единственото нещо от детството ми, което сега не ми изглеждаше по-малко, отколкото си го спомнях. Успяхме да се доберем до останките от една къщичка на дървото, която, макар и разрушена, все още представляваше чудесен наблюдателен пост. Лия беше във възторг.
Посочих й малката бяла къща в края на градината. Една старица метеше стъпалата на скромната веранда.
— Това е майката на Шайла. Това е твоята баба, Лия.
— Може ли да й извикам?
— Извикай й. Попитай я дали може да й отидем на гости.
— Как да й извикам?
— Опитай с „бабо“.
— Бабо! — Гласчето на Лия проехтя като камбанка сред клоните на дървото. — Бабо!
Рут Фокс погледна нагоре изненадано. Взе метлата си и тръгна към градината, откъдето бе чула детския глас.
— Тук нагоре, бабо. Това съм аз, Лия — извика тя и й махна.
— Лия, Лия! Моята Лия — заекна от вълнение Рут. — Ти полудя ли? Слизай долу от това дърво! Джак, с твоята глупост ще убиеш единствената ми внучка!
Слязохме от големия дъб и Лия се хвърли в обятията на баба си. Рут я притисна към себе си и притвори очи прималяла. Почувствах се излишен и побързах да се отдалеча. В този миг обаче до рибното езерце видях нещо, което бях забравил. Малкият надгробен камък се бе килнал на една страна, изглеждаше занемарен. Златните рибки се носеха като хризантеми в мътната вода на езерцето. Изтрих зацапаната надгробна плоча и буквите се показаха: „Голямото куче Чипи“ — пишеше на нея.
Реших да избера друг ден, за да покажа на Лия гроба на Чипи. Обърнах се. Рут говореше нещо на Лия, а тя се усмихваше доволно. Дали Джордж Фокс знаеше, че внучката му се е върнала?
В този миг от къщата на семейство Фокс се разнесе музика — Рахманиновата рапсодия по тема от Паганини. Изборът на тази приветствена музика ме изненада, защото знаех, че Джордж Фокс се отнася с презрение към нея. Смяташе я за прозаична и просташки сантиментална. Но знаех също така, че това бе любимото класическо парче на Шайла, и чух как прочувствено го свиреше Джордж — в чест на Шайла и в знак на благодарност към мен, задето бях довел единствената им внучка.
Музиката свърши и Джордж Фокс се показа на прозореца. Изгледахме се и помежду ни отново прескочиха съскащите искри на нестихналата омраза.
— Дядо! — чух гласа на Лия, докато Рут й показваше фигурата в рамката на прозореца. Общата ни любов към Лия укроти омразата ни и отново ни върна предишната доброта. Лия се затича към стъпалата на къщата и ние с Джордж Фокс си кимнахме леко. Той едва промълви едно „благодаря“ и изчезна от погледа ми.
23
Като кален и опитен пътешественик, който най-накрая е получил разрешение да пусне котва, аз отново се върнах в родния пристан — забранения град Уотърфорд, моята „небивала земя“, която уби жена ми, а мен отчужди от собственото ми семейство и приятели. В моите очи този град беше опасно място, пълно с глухи задънени улици и зловещи изненади.
Но не друг, а именно дъщеря ми Лия успя да ми върне града такъв, какъвто го знаех — като дар божи, отплата и възмездие. Тя лесно откри неговата магия, защото всичките приказки, които й бях разказвал, започваха и свършваха тук, защото тук всеки ден тя неволно се срещаше с детството на Шайла. В училище седеше на същия чин до прозореца, където й бяха казали, че някога е седяла майка й. След училище обикновено отиваше у семейство Фокс, където дядо й я учеше да свири на пиано, а Рут Фокс полагаше всички усилия да я разглези до невъзможност. Лия не можеше да се начуди как съм издържал толкова дълго далеч от този малък рай. Откъсвайки я от родното й място, аз бях успял да докажа само едно: че изгнанието е най-сигурният лек срещу омразата към дома.
Въпреки че с никого не бях споделял намеренията си, за себе си бях решил, че връщането ми ще зависи от здравето на мама. Заедно с Ледар работехме върху филмовия сценарий за Майк главно защото заплащането беше добро; имахме достатъчно време да се потопим в собственото си минало и с учудване установихме как непрекъснато изникват нови и нови непознати подробности. За пръв път общувах безпрепятствено толкова дълго време затворен в стая с една жена. Темата, върху която работехме, беше отчасти нашата лична история, но колкото повече указания получавахме от Майк Хес, толкова по-ясно ни ставаше, че изчезването на Джордан Елиот трябва да се превърне в ключа към успеха на целия проект. Майк, изглежда, смяташе, че всичко ще се оправи, щом осмислим онази поредица от злощастни събития, която ни попари преждевременно и ни раздели завинаги. Той се измъчваше от носталгия по онези години и по приятелите, които очевидно не можеше да замени с нови. С Ледар направихме стотици интервюта и успяхме да изградим сюжет, който хвърля светлина върху критичните моменти на всеки един от нас. Разпитвайки за другите, ние научихме много за самите себе си. Но въпреки усилията ни много въпроси останаха без отговор и сценарият увисна недовършен. Джордан беше потънал в подземния свят на католическа Европа. Нямахме вест от него — нито майка му, нито аз — от деня, в който баща му го предаде на Пиаца дел Пополо. Враждата между Джордан и собствения му баща, както и самоубийството на Шайла трябваше да представляват финалът на онзи смутен период в живота ни, който се разигра в пределите на родния ни Американски юг. Двамата с Ледар направихме списък на всички неуточнени моменти и с това приключихме първия етап от подготовката. Чакахме да се случи нещо, което ще хвърли светлина върху всичките ни въпросителни. Онова, което все още ни липсваше, бе финал, убедителен завършек. Можех да се успокоявам с мисълта, че съм се върнал, за да напиша този сценарий, да покажа на дъщеря си нейния роден град и да я запозная с роднините й и може би да пофлиртувам с Ледар. Но майка ми, която инстинктивно усещаше всеки нюанс в поведението ми, знаеше, че истинската причина за моето завръщане — нещо, което не можех и пред себе си да призная — бе именно тя и евентуалната й смърт. Сценарият беше само извинение.