— Дай да видим какво си й писал ти — каза Лия и запрелиства споменика.
— О, дано не съм се подписал под собствените си глупости!
— Разбира се, че си се подписал. Нали си се оженил за нея.
— Да, ама тогава аз не знаех, че ще се оженя за нея.
— Намерих го! Татко, прочети ми го.
— О не, то е по-лошо, отколкото си представях. Направо е ужасно. Не, не! Не мога да го прочета в трезво състояние.
На една от страниците с печатни букви, затворени в големи скоби, бе изписано: „запазено място“. Именно там глупавата ми ембрионална мъжественост се бе проявила по следния начин:
Скъпа Шайла,
Ето, престраших се да драсна две-три „мили думи“ на едно от най-милите момичета в света. Никога няма да забравя петия час по английски език и как мистър Лоринг почервеня като рак, когато му подхвърли, че е „жребец и половина“. Ние, разбира се, сме често заедно — за мой най-голям кеф. С теб винаги е страшно гот и много забавно (е, за забавно може да се спори). Когато ти писне от онзи гнусен сексманиак Джордан, знаеш, че винаги можеш да се покатериш на дървото в двора и да влезеш в стаята ми през прозореца ми. (Ха! ха! Майтапя се.) Няма да ти изброявам щуротиите, в които се набърка миналото лято, но те моля сега да я караш по-внимателната. Догодина в университета всяка вечер ще си поркаме до забрава — на четири очи. Нали? На момичето, което Джак не може да забрави.
Същият
Вдигнах очи от листа. Чувствах се ужасно глупаво — бях повече засрамен, отколкото разчувстван от онова, което бях сътворил, и то в последния клас на гимназията.
— Кръгъл идиот. Абсолютен кретен. Недоносче. Сега разбирам защо родителите на Шайла ме мразеха — казах. — А защо майка ти се омъжи за мен, ще си остане една от големите загадки на живота.
— Защо пък, хубаво си го написал — рече Лия.
Рутинното всекидневие успокоява вроденото примитивно безпокойство у всяко дете. Лия свикна със своя режим и той й даваше усещане за порядък и смисъл на нещата, с които се занимаваше. Ако не беше тя, аз сигурно щях да се събуждам по здрач и да обядвам посред мъртвилото на нощта под светлината на звездния блясък. Благодарение на дъщеря ми обаче заживях съвсем нормално и успях да се превърна в пълната противоположност на иначе безсистемната си, объркана и анархистична природа.
Няколко пъти в седмицата посещавахме мама и доктор Питс в шест часа за по едно питие на прекрасната им веранда с изглед към морето. Имах желание да прекарвам повече време с мама и въпреки че присъствието на доктора ме притесняваше, тъй като за мен той бе един съвършено непознат човек, давах си сметка, че е част от нейния живот. Луси винаги бе търсила мъж, който ще я гледа в очите и жадно ще поглъща всяка нейна дума. Тя бе открила този човек в лицето на Джим Питс. Той я обожаваше.
Не исках да заразявам Лия с мрачната неприветливост на собствения си характер. Дълбоко в себе си вярвах, че това може би е убило Шайла. Връщайки се в Америка, за да бъда до болната си майка, мислех, че полепналият по душата ми скреж ще се отчупи, ще се стопи, ще потърси топлината на гълфстрийма, чийто води бяха част от моето наследство.
Луси се възстановяваше бързо; кожата й отново порозовя и здравето й укрепна. Всички знаехме, че това процъфтяване е като циганското лято, но волята й за живот беше удивителна. Беше ясно, че няма да се предаде без борба.
Седях в хола на нейната къща и наблюдавах доктор Питс, който при посещенията ми в шест часа с ритуална скованост играеше ролята на домакин.
— Каква отрова да ти налея, Джак? — попита ме той.
— Джин с малко лимон.
— А на теб, мадмоазел? — обърна се той към Лия.
— Лимонада, доктор Джим — рече му тя.
Луси пристигна откъм градината и ни целуна. Целувките й бяха студени и формални, толкова небрежни, че приличаха на разсеян жест. Самата тя ухаеше на див чай и земя.
— Както обикновено ли, скъпа? — попита доктор Питс откъм бара, където се бе надвесил над цяла редица кристални гарафи. — Любовен еликсир номер девет, така ли?
— Чудесно, скъпи — отвърна му Луси и намигна на Лия. — Не е ли време да нахраниш Четирите конника на Апокалипсиса, Лия?
Лия погледна стенния часовник в дъното на стаята. Луси седна срещу мен и запя една кънтри-песен от неизчерпаемия си репертоар. Този път беше „Крача по ръба“ на Джони Кеш.
Имаше хубав дълбок глас и обичаше да го демонстрира. Доктор Питс се разнежи, като я чу да пее.
В срещуположния край на дългия хол нещо се размърда под завесата на южния прозорец. След миг четирите костенурки, които Луси отглеждаше в къщата, бавно изпълзяха от скривалищата си и важно закрачиха по пода. Лия се захласваше всеки път при тяхното появяване, въпреки че неведнъж бе гледала как Луси ги привиква с песента си, за да правят компания на останалата част от семейството, която си пиеше коктейлите. Когато и четирите се приближиха, спряха пред носовете на чехлите й и вдигнаха послушно глави с онова неземно търпение, което е типично за всички студенокръвни животни. Луси подаде на Лия две купички и се загледа във внучката си, която взе да храни костенурките си с парченца сурова кайма и зелени листа от маруля. Костенурките бяха много добре възпитани и смирено изчакваха реда си. Когато свършиха, се обърнаха и с набожна благочестивост затупуркаха обратно към подземията на къщата. Точно в този момент цъфна доктор Питс с питиетата.