— Веднъж се опитах да им изпея една друга песен — не кънтри, а рокендрол — каза Луси и взе своята водка с тоник от доктора. Очите им се срещнаха за миг. — Но костенурките въобще не реагираха на рокендрол. После подхванах една коледна песен — нищо. После, в чест на доктор Джим, изпях химна на военноморския флот. Костенурките никакви ги няма. И най-накрая се върнах към доброто старо кънтри и тогава да ги видиш как се втурнаха навън като състезателни коне. Затова им викам кънтри-костенурки, защото само тези ритми признават. Нищо друго не е в състояние да ги помръдне.
— Така е, Лия — намеси се доктор Питс. — Аз съм очевидец на случката. Истина е — подписвам ти се с двете ръце. Няма да те лъжа, нали за едната чест живея.
После дойде при мен и ми подаде джина — приготвен само както бившите военни умеят да го правят.
— Това е кръв в очите, огън в корема — рече доктор Питс и вдигна наздравица.
През краткия си престой бях забелязал, че повечето от това, което говори доктор Питс, са празни приказки. Държеше се като изискан джентълмен, който знае много добре, че би трябвало да се обажда само по конкретен повод, но в същото време беше и достатъчно разумен, за да си дава сметка, че най-добрата стратегия по коктейлно време е ухажване на съпругата. Обичаше да казва за себе си, че не е човек, който ще те изненада, но това означаваше чисто и просто че е много скучен.
— Скоро ще видиш какви интересни неща ще има да стават тук — обърна се Луси към Лия. — Откакто си дошла, всичко е много спокойно, но няма да е вечно така.
— Какво ще става, бабо? — попита Лия, отиде при нея и седна в скута й. Луси пъхна пръсти в черната коса на Лия.
— Страхотни неща. Утре Джини Пен излиза от болница. Всичките ми момчета ще бъдат тук за уикенда.
— И Джон Хардин ли? — попита Лия.
— Днес Джон Хардин ми се обади по телефона — рече Луси. — Беше в чудесно настроение. И той излиза от болница и в неделя ще бъде тук с нас. — После се обърна към мен. — Джон Хардин много държи да покаже на Лия къщата си на дървото. Искам и аз да дойда. Всички казват, че е построил истинско чудо.
— Мамо, Джон Хардин добре ли е? — попитах. — Последния път, като го видях, беше изправил целия град на нокти. Стори ми се малко напрегнат.
— Ти никога не си разбирал Джон Хардин — каза Луси. — Никога не си се и опитал да погледнеш света през неговите очи.
— Ако можех да го видя през неговите очи, скъпа мамо, сега щях да съм в усмирителна риза и със запазено легло в щатската психиатрия.
— Понякога хуморът ти е ужасно грубиянски.
— Това не е хумор, мамо.
— Какво му има на Джон Хардин? — попита Лия.
— Страда от болки в главата — рече Луси.
— Страда от бръмбари в главата — поправих я аз.
Беше почти седем и на запад небето още светлееше. Миещите се мечки вече се бяха събрали в задния двор на къщата, вдигаха ужасна тупурдия и се блъскаха за по-изгодна позиция. В шумния си бандитизъм приличаха на глутница помияри с извити като дъга гърбини и клоунски муцунки. Но всъщност бяха невероятни животни. Задната врата хлопна и Лия излезе с торба суха котешка храна и остатъци, които Луси бе заделила специално за мечешката вечеря. В продължение на пет минути мляскаха, съскаха и сумтяха, докато излапаха и последната троха, а после се изнизаха от двора едно по едно и изчезнаха в отсрещната гора.
— Когато пристигнах тук за пръв път, твоят прапрадядо ми каза нещо, което никога няма да забравя.
— Дядо Сайлас ли? — попита Лия.
— Той беше моят пръв учител. Научи ме на всичко, което знаеше за крайбрежието и островите.