— А мен иска да ме научи как се стреля сърна — каза Лия. — Ама татко вика да вземе да ме научи на нещо по-свястно.
— Когато го видях за пръв път, Сайлас така ми рече — продължи Луси. — Преди белият човек да се яви по тези места, катеричките можели да стигнат от тук до Мисисипи, скачайки от клон на клон, без нито веднъж да слязат на земята. Толкова гъсти били горите по крайбрежието.
— Ами мочурищата? — попита Лия. — Как прекосявали мочурищата?
— Умница! — рече Луси. — Никога не приемай хорските думи за чиста монета.
Двамата с доктор Питс ги наблюдавахме като на филм през прозореца. Чувствах се неловко в неговата компания, сякаш поколението, което ни разделяше, беше водоем от предателство и никой не можеше да прекоси безпрепятствено опасните му, пълни с въртопи води. Знаех, че съпругът на моята майка много искаше да го харесам, и несръчните му усилия да поведе обикновен разговор с мен не бяха нищо друго освен опит да запълни разделящата ни пропаст.
— Красива е, нали? — подхвърли той.
— О, да — съгласих се аз и чак след това осъзнах, че той не говори за Лия.
— От всичко се интересува. Любознателна е като малко момиченце. Не бях срещал такава жена преди. Кипи от живот. Не мога да се меря с нея. Голям късметлия си, че имаш такава майка.
Знаех, че доктор Питс говори така колкото да предотврати неловкото мълчание. Напрегнах се, но не можах да измисля абсолютно нищо, с което да го накарам да се отпусне. Усилието, макар и напразно, ме изтощи.
— Твоите братя, Джак, говорят ли нещо за мен? Харесват ли ме? Бих се радвал на всякаква информация по този въпрос. Тайната ще си остане между нас, можеш да ми вярваш.
— Ние всички знаем, че ти обичаш мама, докторе — казах. — И сме ти много благодарни.
— Значи не ме мразят, задето съм я отнел, така да се каже — рече той и двамата се загледахме навън в жените на нашия живот.
— Докторе, татко е пияница — казах. — Знам, че там долу, под езерото от алкохол, изпит от началото на шейсетте години досега, се крие един много свестен човек, но мисля, че щеше да е по-добре, ако още в началото бе започнал да пие бензин вместо бърбън. Щеше да го убие по-бързо и ние щяхме да го мразим по-малко.
— Баща ти се обади днес — каза доктор Питс. — Трябва да кажа „и днес“. За кой ли път?
— Какво иска?
— Щом се понапие, звъни тук да тормози клетата ти майка — рече той. — Мисля, че е крайно време да се намеся и да сложа край на това издевателство, но тя ме спира, казва, че самичка ще се оправи. Нали знаеш, сега трябва да си почива, да събира сили, а не да ги прахосва, особено по глупости.
— Нямам представа от левкемията — казах. — Мама има по-здрав вид от преди. Всяка сутрин изминава по пет мили. Цветът на лицето й се върна. Дали няма да се пребори с болестта?
— Всякакви чудеса стават. Тялото е странна машинка. Дотолкова пълно с изненади, че понякога прави здравия разум за смях.
— Значи и ти мислиш, че мама може да се пребори с болестта, така ли? — попитах и се улових, че за пръв път у мен проблесна надеждата.
— Лично аз предпочитам да си мисля, че майка ти ще живее вечно — каза доктор Питс, внимателно подбирайки думите си. — Просто не мога да си представя живота без нея. Надявам се, защото нямам друг избор.
Доктор Питс отиде да долее двете ни чаши и тогава забелязах нещо неестествено в походката му, сякаш се опитваше да прикрие леко накуцване. Взехме чашите си и излязохме навън при Луси.
Седяхме на верандата, заслушани в песента на прибоя. Вълните се плискаха като по заповед, сякаш зрънцата на пясъчен часовник отмерваха темпото на нестихващия им ритъм. Навред цареше порядък и тишина. Погледнах мама, която винаги бе копняла за ритуалите на домашния покой. Всичко обикновено, скучно и нормално я трогваше до сълзи.
Луси първа го забеляза. Не се издаде, само се изправи и приглади с ръка гънките на роклята си.
— Джим, скъпи — каза тя. — Би ли ме закарал веднага до „Т.Т.Боунс“, преди да затворят? Забравих да купя спагети и хляб за вечеря.
— Разбира се — каза доктор Питс и остави питието си.
— Ще дойдем двете с Лия — каза Луси и аз забелязах тревожния й, вперен в далечината поглед. Извърнах очи в същата посока и разбрах всичко, без да разменим дума.
— Мамо, вземи и един буркан майонеза „Хелман“ за мен — поръчах й аз.
— С удоволствие — рече тя, — а ти сложи вода за спагетите.
Погледнах към мъжката фигура, която се приближаваше. Те влязоха в къщата, за да минат през предната врата, а аз слязох по стъпалата към плажа. Приливът настъпваше, баща ми също. В ръката си държеше бутилка — носеше я така, сякаш бе пълна догоре със скъпоценни камъни. Походката му бе несигурна, но целенасочена. Изпречих се на пътя му. Изгледахме се враждебно в сумрака.