— Ти нищо не знаеш за нас — изсъсках ядосано.
— Погледни там — рече Джонсън Хагъд и обърна очи към къщата на Луси. Тя се беше върнала от магазина. Видях я как се разхожда в рамката на прозореца — обляна в изкуствена светлина и току надничаше в естествения мрак. Ние я виждахме ясно, но тя не можеше да ни види.
— Ето какво загубих — рече баща ми. — От невежество. Защото не знаех какво имам до себе си. Бас държа, че и ти не си си давал сметка колко обичаш Шайла, преди да я видиш в моргата. Нали, Джак?
Погледна още веднъж към бившата си съпруга и изкрещя:
— Обичам те, Луси. Още те обичам.
Луси се отдръпна от прозореца, а той добави:
— Обичам те, мръсница такава!
24
Макс и Естер Русов много се гордееха с търговските си успехи в Уотърфорд. Макс беше истински магьосник на продажбите, а Естер водеше касовите книги с педантична точност и почерк, който наподобяваше леха лалета. За тях търговията беше като едно друго проявление на голямото им гостоприемство и всеки посетител в магазина им се чувстваше като почетен гост. Макс беше посрещачът, човекът, който дава съвети, шегаджията, а Естер работеше зад кулисите, преглеждаше сметките и отговаряше за снабдяването.
Бизнесът им процъфтяваше. Малкият магазин за хранителни стоки се превърна в първия супермаркет в града. Универсалният магазин „Русов“ беше открит през пролетта на 1937-а. Той много бързо се прочу с модните си стоки и умерените цени. Първата жена, която пристигна от Чарлстън, за да пазарува в Уотърфорд, получи безплатна чанта и снимката й беше поместена още на следващата седмица в местния вестник. За най-голяма своя изненада Макс и Естер откриха, че много ги бива и в търговията, и в рекламата. Всичко, до което се докоснеха, се превръщаше в злато и те не можеха да се нарадват на добрия си късмет и Божията милост, с която бяха облагодетелствани.
През 1939-а обаче Богът на евреите се скри от света. В продължение на години Макс и Естер получаваха писма от роднините си в Русия и Полша. Естер много държеше да си пише с всички свои близки, а Макс — от първия ден на заселването си в Уотърфорд — винаги бе изпращал пари на семейството си в Европа.
През 1939-а писмата от Полша изведнъж секнаха. Пощальонът отминаваше къщата им и цяла година Естер Русов не прочете нито един ред на идиш.
Когато Сайлас Маккол научи, че двамата Русов се тревожат за роднините си, той уреди една среща с почетния Барнуел Мидълтън — местния депутат в Конгреса на Съединените щати. С навирен нос и аристократични обноски, Мидълтън снизходително се яви в ресторанта на Хари в Уотърфорд. Това стана през октомври 1941-ва. Седна и се загледа в изстрадалото лице и огромните ръце на Макс Русов. Сайлас Маккол седеше до него, докато Макс разказваше как неговото семейство и това на Естер са изчезнали и връзката с тях е била напълно прекъсната след нахлуването на германската армия първо в Полша, а после и в Русия. Когато Макс свърши разказа си, той подаде на конгресмена списък с имената и адресите на всички свои роднини. Общо шейсет и осем души, между които и четири деца.
Мидълтън се покашля и отпи глътка черно кафе, преди да се обади.
— Времената са лоши, Макс.
— Какво знаеш ти? не лоши, а много лоши, много, много лоши.
— По дяволите, Барнуел! — сърдито се намеси Сайлас. — Човекът ще се поболее от тревога. Недей да философстваш, направи нещо!
— Каквото и да направя, Макс, новините ще са лоши.
— Ние сме евреи — отвърна му Макс. — Свикнали сме им на лошите новини.
Мина повече от година, а от Барнуел Мидълтън — ни вест, ни кост. Междувременно съединените щати влязоха във войната. Макс обаче не бе получил никаква вест от своите евреи в Кироницка и мълчанието от Полша сега се разпростря и в Русия. През същата година двамата им синове — Марк и Хенри — се записаха в американската армия. След като изпратиха синовете си да се бият срещу германците, Макс и Естер за пръв път се почувстваха истински американци. Когато тръгнаха за Европа, Макс даде на двете си момчета по едно миниатюрно копие от Статуята на свободата, което те пазеха като очите си. Сражаваха се като истински американски войници — храбро и решително, защото като синове на Великия евреин те нямаха страх от казаците. Бяха изпратени в северната част на Европа, където колективният глас на всички Русовци бе замлъкнал завинаги.
В средата на 1943-та Барнуел Мидълтън поиска да се срещне с Макс и Сайлас за пръв път, откакто бе обещал на Макс, че ще се опита да научи нещо за съдбата на роднините му. Първите петнайсет минути и тримата се хранеха мълчаливо, след което Барнуел заговори за войната за победите и пораженията на Съюзниците и за трезвомислието, което цари във Вашингтон.