— Кажи нещо по същество, Барнуел — не издържа Сайлас.
— Успя ли да разбереш нещо за нашите роднини? — попита го Макс.
— Да — отвърна Мидълтън тържествено. — По-хубаво да не бях получил никакъв отговор. Но получих.
Тогава Барнуел Мидълтън се наведе през масата, хвана ръката на Макс, стисна я окуражително и така страшните вести от Източна Европа стигнаха до едно кътче в Южна Каролина, известно с лошото си кафе и с вкусния си ябълков пай.
— Макс — прошепна той. — Всички имена, които ми даде. Всички, Макс... те са мъртви. Всички до един.
Макс не каза нищо. Не би могъл, дори да опита.
— Как успя да научиш? — попита Сайлас. Нали е война. Цари хаос. Сражения. Не може да си сигурен.
— Прав си, Сайлас — съгласи се Барнуел. — Някои от тези хора може да са избягали или да са били пропуснати. Някои може да са се скрили. Информацията много се забави. Дори не съм сигурен точно откъде пристигна и кой я е получил. Източникът е в Швейцария и знам, че е германски. Това е всичко, което знам. Източникът твърди, че всички твои роднини, Макс, са мъртви. Че всички роднини на Естер също са мъртви. Че нито един евреин не е останал в градовете, които ми написа на листчето.
— Чистка срещу евреите — най-сетне се обади Макс.
— Масово унищожават евреите — каза Барнуел. — Или ги затварят в лагери, за да им работят. Твоето семейство обаче е сред избитите. Карали ги сами да си копаят ями, застрелвали ги и после само ги заравяли.
— Но имаше четири деца. Съвсем малки — каза Макс.
— Германците не правят разлика между деца и възрастни — каза Барнуел.
— Избивали са бебета с картечници! — зяпна Сайлас.
— Или са ги заравяли живи, след като са избили майките им — потвърди Барнуел. — Стана дума за едно малко момиченце, което смятаха, че може да е племенничка на Естер. В момента се укрива в Полша. Но се оказа, че само името й е същото като онова от списъка на Естер. Казва се Рут Граубарт. Няма никаква роднинска връзка.
— Какво е станало със семейството на това дете? — попита Макс.
— Предполагам същото, което е станало и с твоето семейство, Макс. — Барнуел сви рамене. — От нелегалното движение в Полша обаче твърдят, че могат да я изведат от страната.
— Тогава направи го! — каза Сайлас.
— Цената е доста висока — обади се Барнуел. — Искат петдесет хиляди долара в брой.
Сайлас подсвирна и Барнуел най-накрая пусна ръката на Макс. Сви показалец и даде знак на келнерката за по още едно кафе.
— Прекрасен свят — каза Сайлас. — Кажи ми едно хубаво нещо за човешката раса.
— Онова момиченце — обади се Макс.
— Какво момиченце? — попита Барнуел.
— Онова, дето се укрива в Полша. Дето са го взели за племенничка на Естер — рече той.
— То не ви е роднина. Тя е от съвършено друга част на Полша.
— Нищо. Нали е еврейче и е в безизходица.
— Така е — потвърди Барнуел.
— Ние с Естер бихме искали да я изтеглим тук, в Америка — каза Макс.
И двамата го погледнаха така, сякаш не бяха чули добре.
— Макс, тя не е от родата ви. Нали разбра, че не е роднина на Естер — каза му Сайлас. — Освен това са й сложили етикетче, на което пише петдесет хиляди долара.
— Тя е самотно еврейче, което си няма никого. Значи може да стане мое дете. И на Естер. Казваш, че семейството й сигурно е избито. Като моето семейство. Ако ние не й помогнем, кой ще го стори?
— Животът на едно дете не е нищо на фона на такава война, Макс — каза му Барнуел.
— За мен е нещо — отвърна му Макс.
— Но ти нямаш петдесет хиляди долара в брой — отсече конгресменът и стана от масата с вид на човек, който вече е изчерпал неприятната тема на разговор. — В тоя град няма човек с толкова пари.
— Като изключим теб — рече Сайлас. — Изберем депутат за Конгреса и след четири години той вече е милионер. Как става тая работа, а, Барнуел?
Същата вечер Макс и Естер излязоха на верандата над реката и зареяха поглед в златистата патина на безплътния залез, обагрил пухестите туловища на ниско увисналите облаци. Пийнаха шнапс от малки кристални чаши — един ритуал, който свидетелстваше за тяхното благоденствие и за нуждата им да се отпуснат след толкова години на неуморен труд.