25
Закарах дядо си Сайлас Маккол в Уотърфорд, за да прибере Джини Пен от старческия приют. Братята ми останаха в къщата на старците, за да довършат полегатата пътека, по която Джини Пен да може спокойно да влиза и излиза с инвалидната си количка. Дядо ми беше дребен мъж, заклет пушач, човек наблюдателен, но пестелив на думи.
— Радваш ли се, че Джини Пен се прибира у дома? — попитах го.
— Какво друго ми остава? — рече Сайлас. — Всички сестри са вдигнали ръце от нея.
— Татко добре ли е?
— Като преспа, се оправи. После хукна към града.
Сложихме баба на задната седалка. Беше изтощена от усилието и емоциите, свързани с формалностите около изписването й от старческия приют. Бюрокрацията винаги изисква прахосване на излишна енергия, което съсипва хората, особено много старите и много болните. Джини Пен дори не си направи труда да помаха на сестрите, които излязоха да я изпратят.
— Чудовища! — просъска тя, докато ние със Сайлас им махахме любезно усмихнати. — Пиявици. Нощни гърнета. Инфекциозни жаби. Пеницилинови гъбички. Трябва да им забранят да докосват истински дами и изискани жени.
— Държаха се много мило — тихичко промърмори Сайлас по-скоро на себе си.
— Ти ли го казваш? Дето веднъж не дойде да ме видиш — скара му се Джини Пен. — Трябваше да се омъжа за генерал Грант, а не за тази бунтовническа отрепка Сайлас Маккол.
— Би ли спрял за малко пред супермаркета? — попита дядо. — Искам да купя един намордник.
— Дядо идваше да те види всеки ден, Джини Пен — казах.
— Ето, и внуците ме предават. Целият град тръпнеше в очакване. Всички щяха да се пръснат от радост при вестта за моята кончина.
— Аз трябваше да водя парада по главната улица — обади се Сайлас.
— Не я дразни — предупредих го и леко го смушках. — Джини Пен, братята ми те чакат с голям подарък. Цял ден сме строили полегата пътека за количката ти.
— И на това му викате подарък? Откога пътеките за инвалиди минават за подарък?
— Лично надзиравах строежа — направих си оглушки аз. — Ще стане страхотна.
Когато влязох с колата в двора, братята ми се бяха прибрали в къщата. Тя беше много стара и с вида си вдъхваше респект сред новите модерни постройки на плажа, които се бяха пръкнали наоколо сравнително отскоро. Точно зад нея игрището за голф, проектирано от Робърт Трент Джоунс, правеше остра чупка. Двама невъзмутими пенсионери се придвижваха с количка по игрището така безшумно, сякаш платноход се носеше по вятъра. Когато бях малък, смятах, че островът е толкова див, та цивилизацията никога няма да проникне тук, но оттогава много неща се бяха променили.
С изключение, мислено се коригирах, на моите баба и дядо. Те винаги са били особняци и крайно нестандартни хора. Освен това като че ли ги свързваше навикът, а не любовта. Джини Пен често се обиждаше, защото ние, внуците, предпочитахме Сайлас пред нея и бяхме страшно привързани към него — чувство, което не можеше да се каже, че изпитваме към нея. Но когато тя ни го натякваше, ние отричахме категорично и веднага й заявявахме, че я обичаме точно толкова, колкото ни позволяват неуправляемите валенции на вечно променливото й настроение.
— Ето ги и момчетата — казах аз.
— Най-добрите момчета в света — добави Сайлас.
— Дошли са от немай-къде — каза Джини Пен, но си личеше, че е доволна, особено като видя, че всички са дошли да я приветстват.
Братята ми нададоха мощен вик и се спуснаха към нея. Задумкаха по бронята и разклатиха колата, докато намусената Джини Пен не издържа и се усмихна. Щом се усмихна, и четиримата се направиха на омагьосани от нейното очарование, олюляха се и се натръшкаха по земята.
— Само за палячовци ви бива — каза тя, докато Сайлас й помагаше да слезе от колата, а аз докарах инвалидната количка от верандата.
Тий изтича по новата дъсчена пътека, от която целият двор ухаеше на смола. После легна върху нея и извика:
— Добре дошла, мила старицо!
— Като дойда, само на „старицо“ ще ми станеш! — изфуча Джини Пен.
— Погледни, Джини Пен — продължи Тий. — Виж какво съвършено произведение сме сътворили в твоя чест.
После се престори на застрелян престъпник в долнопробен филм и се изтърколи надолу по полегатата пътечка.
— Трябва да се лакира — нареди Джини Пен. — Мразя голи дъски. Това обижда естетическото ми чувство.
— Бабо, страшно се радвам, че те виждам — каза й Далас.