— Ти роди на татко пет момчета — казах аз.
— Това беше ужасна грешка. Сега се чувствам като човек, събудил се от лош сън.
— Значи ли това, че всички ние се явяваме копелета? — попитах аз.
— Е, това не ми беше хрумвало — изсмя се Луси. — О, боже! Колко смешно! Ами то така излиза. Не съм се и сетила да попитам. Но Джуд ще знае.
— Значи бракът е анулиран и все едно, че никога не се е състоял. Цялата тази болка, мъка, страдание. Сякаш не са се случвали, така ли?
— Напротив, случвали са се — обясни Луси, — но църквата изтри написаното, а с това и преживяното.
— Но аз съм част от преживяното.
— Не, не си — каза Луси. — Вече си анулиран.
— Щом съм анулиран, значи не съществувам и как тогава ще карам тази кола — извиках аз. — Искаш да кажеш, че вече не съществувам. Че сега не съм тук. Че моите родители никога не са се женили и аз никога не съм се раждал. Тогава хващай кормилото, мамо, защото аз съм едно анулирано копеле.
Вдигнах ръце във въздуха и Луси веднага сграбчи кормилото.
— Мислех си, че да не си роден е най-хубавият подарък, който мога да направя на децата си — каза Луси. — Не ви отгледах в щастлив и спокоен дом.
— Точно обратното. Всичко беше като сбъдната мечта — отвърнах. — С копелетата Маккол в главните роли, с тяхната майка девица и алкохолизираният им баща, който впоследствие получава рога и бива скопен от самия папа.
— Когато баща ти научи за това, искам да знам всяка дума, която ще излезе от устата му. С удоволствие ще изслушам всяка сричка на болката, която съм му причинила.
— Изглежда, чувствата ти по отношение на татко са доста категорични — казах и отново поех кормилото от ръцете й. — В края на краищата нали никога не си била женена за него.
— Разбира се, огорчението ми е излишно. Сякаш никога не се е случвало. Може дори да станем приятели.
— Аз ще те представя, ако желаеш — предложих й. — Съдия Маккол, позволете да ви представя мисис Питс. Лично папата е разсеял всякакви слухове, че някога двамата сте били съпруг и съпруга и че сте имали пет деца по време на дългия си и призрачно несъществуващ брак.
— Не се подигравай.
— Римокатолическата църква — поклатих глава аз. — Защо ме отгледа в лоното на тази смешна, мухлясала, тъпа, сексуално перверзна, странна, догматична и идиотска църква? Мамо, та ние сме южняци! Защо не англиканец, презвитерианец, методист, баптист, тогава можех да си играя голф, да се правя на важен, да си поркам тайно. Можех да се присламча към Божията църква и да мънкам на неразбираеми езици. Но не, ти ме осъди на зла орис, чудатост и самота, като ме посвети в единствената църква, която направи от мен неудачник в рая.
— Отгледах децата си според каноните на църквата, която е кадилакът на всички религии — отвърна Луси.
— Ние не сме твоите истински деца — отсякох. — Бракът ти е анулиран. Вече можеш да забравиш всички бременности, родилни мъки, плаценти, кърмения в два часа посред нощ, всички морбили и шарки... нищо такова не се е случвало. Твоите деца са само пет дребни кошмара, които никой никога не е сънувал.
— Кадилакът на всички религии — повтори тя. — Върхът. — Отпусна главата си назад и затвори очи.
— Искам отец Джуд да чуе моята изповед — обади се тя след няколко мили мълчание. — Само той може да ме разбере.
— Кажи ми, защо държиш толкова на отец Джуд?
Разбрах, че въпросът ми не се хареса на Луси, и тя мълча дълго, преди да отговори.
— По-нататък. Сега няма да ти позволя да развалиш деня ми — каза тя най-накрая. — Ти винаги ме караш да изпитвам угризения за начина, по който съм те отгледала. Но дай да теглим чертата. Имаш висше образование, имаш красиво дете и си написал една дузина книги, върху които стоят твоето име и твоята снимка. А се опитваш да ми внушиш, че не съм си свършила работата както трябва. Ти имаше прекрасно детство.
— Разбира се. Извадих късмет, само че лош.
— Ти въобще не можеш да си представиш какво означава да извадиш лош късмет.
— Добре, разкажи ми повече за моя късмет тогава — опитах се да кажа с ирония, скривайки огорчението, но тя го долови.
— Когато те удряха, ти потичаше кръв, като на мен — рече Луси. — Но след това те настанявах в топлото легло... нахранен, а аз стоях до теб да ти сменям студените компреси на лицето.
— Когато бях малък, ти казваше, че си израсла в Атланта.
— Да, прекарах известно време в Атланта — защити се Луси.