— На нощното ти шкафче стоеше снимка на твоите родители.
— Това е дълга история — каза Луси. — За пред баща ти.
— Но не мина пред Джини Пен, нали? — изгледах я аз.
— За съжаление не. Не и пред Джини Пен. Разбра, че съм боклук още в мига, в който ме зърна за пръв път.
— Какъв договор сключихте?
— На Джини Пен й трябваше време, докато провери моята версия и се увери, че лъжа — каза Луси след дълго мълчание. — Но всичко стана постепенно. Докато тя се туткаше да открива истината, аз вече й родих трима внуци и четвъртият беше на път. По онова време баща ти вече се беше прославил в операция „Джак Даниълс“ из целия щат. Джини Пен си даде сметка, че колкото и долен да е произходът ми, все пак ставам да чистя дрехите му от повръщано. Но за тази невинна лъжа аз си платих скъпо и прескъпо.
— Какви бяха родителите ти?
— По-добре да не знаеш — рече тя.
— От каква прослойка идваха?
— От тая, дето е по-долу и от дъното, дори за съжаление не ставаха. Нали знаеш, когато си жалка отрепка от Юга, тогава няма нищо по-жалко от теб. Такива бяха родителите ми. Мама беше една добродушна нещастница, чийто живот бе прекършен от самото начало. Татко беше много зъл и проклет, но както мама обичаше да казва, само когато е буден... ха, ха!
Смехът й бе смразяващ.
— Смисълът на „зъл и проклет“ в планината е много по-различен. Там, където светлината трудно прониква през клоните, човек става безчувствен. А моят баща никога не бе виждал достатъчно светлина.
— Ти обичаше ли ги?
— Него — никога. Той не беше за обичане. Така и не успях да открия у него нещо свястно... — каза тя. — Той не си позволяваше нито една човешка черта. Нито веднъж не съм го виждала да се усмихва.
— Живи ли са?
— Не, слава богу — каза тя. — Иначе нас с Джуд нямаше да ни има.
— Нас с Джуд ли? Какво искаш да кажеш?
— Нищо! — отсече тя.
— Баща ти пиеше ли?
— Ха! — изсмя се тя. — Беше далеч по-страшен случай от твоя баща.
— Никой не може да бъде по-страшен случай от моя баща — отвърнах.
— Това, което можеш да си представиш, Джак, е само наполовината от онова, което аз съм видяла. Ти смяташ, че детството те е научило на всички клопки, които можеш да срещнеш в живота и от които трябва да се пазиш. Ала то така не става. В живота болката не пътува по права линия. Тя обикаля в кръг около теб и често те изненадва в гръб. И тези кръгове, тази вечна спирала, тя те убива.
Стигнахме до пътя, който води към абатството. Колата нагази в езера от сенчесто спокойствие и глуха тишина, в която се почувствах като изгубен. Самата земя сякаш бе притихнала, когато пред очите ни изплуваха коленичилите раса и сведените тонзури на монашеското братство; гората се разтвори и пред нас се откри гордата пустош на това затънтено място. Като свихме по дългата алея, която отвеждаше към манастира, двамата с Луси се умълчахме сякаш по някаква неведома заповед. Времето, и то сякаш бе прихлупило абатството с покоя на своето безветрие. Паркирах колата и отидох да позвъня на вратата за посетители. Въздухът ухаеше на тамян. Отвътре долиташе монотонната песен на монасите. Сградите бяха нови и сякаш строени за склоновете на Калифорния, а не за Юга.
В дъното на коридора се появи отец Джуд със скръстени под ръкавите ръце и със смирено наведена глава. Двамата с Луси се прегърнаха и известно време останаха така, притиснати един към друг.
Джуд имаше вглъбено измъчено изражение на лицето, въпреки че цял живот бе прекарал в спокойното усамотение на манастира. Знаех, че не познава външния свят. Учуди ме сдържаната близост между двамата. Отец Джуд поведе Луси към параклиса, в който имаше служба.
След службата помолих за извинение и отидох в библиотеката, където цял следобед писах писма и прелиствах странно подбраните списания, за които монахът-цензор се бе престрашил да направи абонамент. Луси и Джуд тръгнаха на обиколка из абатството и въпреки че ме поканиха да отида с тях, усетих, че предпочитат да останат насаме.
Харесвах простотата на монашеския живот и копнеех за неговата всепоглъщаща и искрена любов към Бога. Допадаше ми и идеята за себеотричането и покоя, но се съмнявах, че ще успея с достойнство да изпълня тази роля.
Докато пътувахме обратно към Уотърфорд, нощта бавно се спусна по крайбрежието и умората промени лицето на Луси. Нейното видимо изтощение ме разтревожи и аз веднага си представих как белите кръвни телца щурмуват спорните територии в кръвообращението й. Някога и аз съм се гушел там, хранил съм се от топлата река на нейната кръв, обикнал съм закрилата на мрака у жените, научил съм звънката музика на сърдечния пулс, защото любовта към майката започва от храма на утробата — един стъклопис, възхваляващ сътворението и еликсира на живота. Същата кръв, която някога ме е захранила, помислих си аз, сега я убива.