Като стигнали в следващия град, тя завела децата пред портите на едно протестантско заведение, наречено Сиропиталище на Ордена на Агнеца Божий. То се стопанисвало от мисионери, които навремето разпространявали Божието слово сред африканските племена в Сахара. намирало се на пътя между Нюбъри и Просперити в град Дъфордвил и се издигало на самия път. Сградите му издавали онова анонимно безличие, зад чиито сиви стени злото се държи на разстояние от благоприличието на града и неговите обитатели. на входа на сиропиталището Маргарет посочила с пръст главния корпус — двуетажна дървена конструкция с голи прозорци и две небоядисани дорийски колони, които подпирали сградата като патерици.
— Тук приемат сирачета — рекла тя на децата си. — Ще ви дам тук да живеете.
— Но ние имаме теб — изплакала Луси. — Имаме майка.
— Знам — отвърнала майка й, но някак си разсеяно, сякаш се обаждала от друг свят.
Вечерта спрели да пренощуват под един мост, запалили огън, стоплили се и Маргарет нахранила децата си с последните остатъци, които успяла да скъта. Липсата на решителност я прекършила и вече не виждала начин за избавление. Не преставала да се моли най-горещо, но молитвите не й донесли нищо добро — само едно мъртво муле и собственото й преуморено сърце. Маргарет Дилард приспала децата си с песен, шепнейки колко красиви са личицата им на светлината на огъня. Докато спели, тя дълго ги целувала, после ги завила добре, като метнала отгоре и собственото си одеало, и се обесила с късо въже на една от подпорите на моста. Решила, че смъртта й ще бъде единственият и последен подарък, който можела да даде на децата си. И като разтворили очи на разсъмване, те видели точно този подарък.
През годините, които се занизали, Луси не можела да изрече думата „сирак“ на глас, без устните й да се разтреперят. В нейните представи сирак означавало дете, в което злото се е вселило, за да остане завинаги като в родно гнездо; младенец, принесен в жертва на ехидното лукавство. На десет години Луси Дилард вече била видяла как убиват баща й, как майка й се обесила на един железопътен мост и това й давало пълно основание да смята, че е видяла най-лошото, което светът има да покаже на едно малко момиче. Тогава обаче срещнала преподобния Уилис Беденбо.
Още отрано Луси научила, че за обикновените хора е много трудно да обикнат едно сираче. Сирачето е нещо изоставено, ненужно, захвърлено встрани от пътя, изцяло зависещо от подаянията и милосърдието на случайни хора. По-късно по филми и книги Луси се вбесявала, като вземели да й описват как разни великодушни и сърдечни семейства приютяват в домовете си сирачета и на всичкото отгоре се отнасят с тях като с родни деца. Това, което тя научила, било, че в света има твърде много Уилис Беденбовци и че те като вампири живеят от кръвта на клетите сирачета.
Преподобният Беденбо представлявал един малко по-приемлив вариант на суровия Бог, така както си го представяли проповедниците от планините на Северна Каролина. Гордеел се с млечнобялата си кожа и бакъренорусата коса, които му придавали вид на огромна самодоволна праскова. Носел скъпи, лъснати като огледало обувки, за които се грижел един осемнайсетгодишен сирак, дето бил малоумен и толкова невъздържан, че дори не смеели да го предложат за осиновяване. Той се казвал Енох и живеел в сайванта в дъното на обора.
Тъй като училище нямало, сираците били задължени да присъстват на службата два пъти на ден и да слушат проповедите на преподобния, които им четял дословно от една книга със заглавие „Изкуството да проповядваме“. Мощният му глас изпълвал малкия параклис и звучал авторитетно и успокоително — нещо, от което Луси много се впечатлявала. Тя за пръв път в живота си виждала човек, завършил колеж, и това бил именно преподобният Беденбо. По време на първите няколко проповеди двамата с Джуд не спирали да се чудят къде са змиите. Не можели да разберат как християните доказват вярата си в Исуса без помощта на змия, която да ги порази на място, в случай че лъжат. Но с никого не споделили своите теологически недоумения, а побързали да свикнат с по-затвореното и звучно произношение на хората от Централна Южна Каролина, както и с цветистия стил на красноречивите проповеди.