И ето че Чарлстън, църквата със стъклописи и каменооки светци, похотливо надничащи от ъглите, както и буйната зеленина на манастирския двор, се превърнали в спасителния дом за двете безпризорни деца, които имали нещастието да се родят в страната на злия Юг. Чарлстън също съсипвал своите бедняци така, както и мрачните планини, но градът разполагал с много начини да завоалира превъплъщенията на злото.
В крайна сметка случило се така, че Чарлстън донесъл късмет на Джуд и нещастие на Луси. Точно тук те се разделили и раздялата им продължила години, през които и двамата били в неизвестност. Джуд щял да процъфтява под нежните грижи на монахини и отци, дето не можели да се нарадват на вродената му доброта, която ставала все по-неземна с неговото възмъжаване. Още от първия му ден в „Света Урсула“ той сякаш се хранел от католическите ритуали, които били като мехлем за душата му. Оттеглил се да живее в света на молитвата и за него това оттегляне съдържало семената на призванието. Богослужението било пълно с думи и мълчание и духът на Джуд постепенно узрявал в пищността на неговите обреди. Под влиянието на Йоанна Апасионата той пожелал двамата със сестра му да бъдат покръстени в римокатолическата вяра. Циничната Луси със закоравяло от житейски битки сърце обаче веднага съзряла хитростта на този умен ход и се заела да запамети отговорите от катехизиса, които другите момичета рецитирали в клас. Сестрите били вече забелязали, че Луси не умее нито да пише, нито да прочете дори една дума, а сестра Бърнадин открито говорела за нея като за „онази със забавеното развитие“. Лепнали й това определение като прозвище, ала Луси това и чакала — скрила се зад него и станала почти невидима.
Много скоро избягала от „Света Урсула“. Вече познавала живота в бягство, но сега за пръв път била сама, а на всичкото отгоре и в град. Луси била на тринайсет години, когато прекосила Ийст Бей Стрийт и поела към пристанището. Много скоро щяла да разбере, че в света няма нищо по-опасно от това младо момиче да изкарва прехраната си само в тъжния квартал на града. Някакъв мъж й купил билет за влака до Атланта, където започнала да води разпуснат нерадостен живот, докато един ден се появил баща ми. Това вече минавало за щастлив ден в живота на мама.
28
От първия ден на пристигането ни в Уотърфорд отвсякъде задърпаха Лия, искаха да се чувства щастлива. За нея пък да се прави на щастлива се превърна в нещо като граждански дълг. Хората подхвърляха колко добре изглеждала със същата интонация, с която коментираха времето. Тя често усещаше хорските погледи върху себе си — наблюдаваха я като излязъл под гаранция затворник. Лия нямаше нищо против да я гледат, но ненавиждаше да я оглеждат. Малкият Уотърфорд я караше да усеща много по-болезнено, отколкото Рим, факта, че е останала без майка. Накъдето и да се обърнеше, се сблъскваше с миналото на Шайла. Изведнъж се оказа, че майка й е навсякъде, но за Лия тя си оставаше неуловима и неосезателна както в мислите й, така и в истинския живот. Колкото повече неща научаваше за майка си, толкова по-несигурна ставаше, че въобще някога е знаела нещо за нея. Една събота в синагогата Елзи Розенгартен — възрастна еврейка, която бе преподавала на Шайла във втори клас, избухна в плач, когато й представиха Лия.
След тази случка хванах дъщеря си за ръка и се помъчих да й обясня:
— Хората се стряскат, съкровище, защото много приличаш на майка си.
— Нали приличам и на теб.
— Да, но повече на майка си — отвърнах и я погледнах скришом — не можех да разбера дали всички родители така благоговеят пред красотата на своите деца.
— Хората си мислят, че щом толкова приличам на мама, и аз ще направя нещо като нея — каза Лия. — Сигурно затова ме зяпат.
— Съвсем не — казах аз.
— Така е — отвърна тя. — Недей да ме лъжеш.
— Не те лъжа. Хората не могат да повярват, че съм способен да отгледам толкова добро и общително дете — обясних.
— Сега си притеснен, нали? Страхуваш се да не умре майка ти — каза Лия и гальовно се отърка в мен. — Личи си.
За миг се поколебах, но долових нуждата от нежност в гласа й, желанието й да я пусна в онези пещери на душата, където се спотайваха страховете ми и по-точно този за болестта на мама.