— О, Лия, ти не знаеш колко лош син бях аз. Не знаеш какви неща съм й казвал. Непростими неща. Толкова пъти съм я гледал с чиста омраза в очите. Никога не съм я разбирал и поради това си невежество често пъти съм я наказвал жестоко. Опасявам се, че времето няма да ми стигне да й се извиня за всичко лошо, което съм й сторил.
— Татко, тя знае, че я обичаш — рече Лия. — Онази вечер я чух да казва на доктор Пейтън, че са малко синовете, дето ще се надигнат чак от Италия, за да бъдат край майка си, когато тя има нужда от тях.
— Това сега ли го измисли?
— Наистина каза нещо от тоя род. Във всеки случай това беше смисълът.
Същата вечер отново излязохме да се поразходим по плажа. Усещах морето под краката си, докато джапах сред звездите, които се отразяваха във всички оставени от отлива локви. Пристигащото лято вече се усещаше по водата, която се затопляше с всеки изминал ден. Вълните трепетно очакваха наближаващия юни и градините навред бяха избуяли със зеленина, която попиваше всеки слънчев проблясък. Въздухът беше горещ в сравнение с хладкото море. Обади се чайка — винаги съм свързвал този крясък с разрив на сърцето и със самота, която няма име. Молех се само собствената ми самота да не излезе заразителна, да не отрови кръвта ми и да не проникне у дъщеря ми. Обичах нощите в Юга — нощи като тази — и много ми се искаше да не съм така мрачен и умислен по природа, особено когато водех Лия за ръка под разгънатия звезден плащ на нощното небе.
Цял час се разхождахме по брега, докато стана съвсем тъмно, и тогава тръгнахме обратно. Звездите вече блещукаха ярко, а въздухът дъхтеше на саргасови водорасли, стриди и бор.
На следващата сутрин Лия ме събуди преди изгрев слънце и ме сръчка да бързам. Беше ми приготвила чаша кафе, само и само да изляза на плажа час по-скоро. Отидохме с колела до къщата на Луси, паркирахме ги до дворния душ и изтичахме на плажа, където Луси вече ни чакаше. Подаде на Лия три миди, които бе току-що събрала.
— Тези са идеални за твоята колекция. Ще напълним един буркан с мидени черупки и после от него ще направим нощна лампа. — Лия взе мидите и ги пъхна в джоба ми.
— Майката костенурка появи ли се? — попита Лия.
— Сама трябва да откриеш — рече Луси. — Двамата с баща ти ще отговаряте за тази миля от плажа. А аз отговарям за цялата програма.
Цяла ескадрила кафяви пеликани прелетя над нас. Носеха се така плавно и грациозно в сутрешното небе, че появата им приличаше на тих псалм във възхвала на самия полет. Минаха над главите ни като сенки, откраднати от душите на други сенки.
— Хайде да поплуваме — предложих.
— Не, първо трябва да прегледаме плажа за костенурки — поклати глава Лия.
— За тази работа ще разчитаме повече на Лия, отколкото на теб, Джак — каза Луси.
— Няколко минути не са от значение.
Продължихме да крачим в мокрия пясък и следите от стъпките ни, макар и различни по големина, издаваха една и съща форма, един и същ свод на ходилото. Лия не откъсваше поглед от пясъка и ето че изпищя, щом зърна тежките отпечатъци от костенурка, прорязали пътечка в пясъка пред нас. Ние с Луси нарочно изостанахме, за да й дадем възможност сама да открие гнездото.
Аз носех кофата и един счупен стик, с който опитвахме пясъка. Лия взе стика и се приближи до пясъчната купчинка, която костенурката бе натрупала, преди да се върне в морето.
— Снася яйцата си с лице към морето. Погледни следите. Костенурката запълва дупката със същите задни плавници, с които преди това я е изкопала — каза мама.
— Лия опита пясъка, така както я бе научила баба й в предишните два месеца на подготовка. Внимателно мушкаше стика и гледаше къде пясъкът ще поддаде. Най-накрая на едно място пясъкът се отрони, тя клекна и предпазливо мушна показалеца си.
— Тук е, бабо — извика тя. — Прилича на пресято брашно. А останалият пясък е сбит и натъпкан до кораво.
— Тази костенурка-майка е измамила доста миещи се мечки, но теб не успя, нали, Лия?
— Да извадя ли яйцата? — попита Лия и вдигна очи към баба си.
— Тази година всичките ще ги извадим и после пак ще ги заровим, но близо до моята къща, за да са ми под око. Така ще бъдат в безопасност.
— А какво ще каже на това Отделът по опазване на околната среда в Южна Каролина? — попитах аз.
— На тях това няма да им хареса — призна Луси. — Ти копай, Лия, копай!
Лия започна да изгребва с ръце пясъка от майсторски издълбаната дупка с форма на пясъчен часовник. Колкото по-надълбоко стигаше, толкова по-сериозна и съсредоточена ставаше. Разчиташе изцяло на усещането си от допира с рохкавия пясък. И ето че в един миг се отдръпна уплашено и замръзна.