— Добре, че отвори дума за дъжд. Защото той ми напомня за сняг. Знаеш ли, че женската полярна мечка покрива с лапа носа си, когато застава пред дупката в леда, за да лови тюлени? И това е така, защото носът й е черен, а снегът наоколо е бял. И като е бял, мечката се слива с останалата белота и тюленът не може да я види.
— Откъде знаеш толкова много неща за природата? — попита го Лия.
Джон Хардин се усмихна и продължи да чете от листчето хартия.
— Защото според мен човекът е част от природата и когато изучава природата, той всъщност изучава себе си. Утре отивам в библиотеката. Трябва да прочета всички книги за природата. Докато се реша да поканя Джейн на вечеря, трябва да знам повече за животните от всеки друг.
— А кога възнамеряваш да я поканиш? — попитах.
— Ще минат години — отвърна той. — Ще ми трябват поне две-три години, за да се подготвя.
— Но дотогава тя може да срещне друг човек — обади се Лия.
— Съществува такава опасност, но без риск за живота не може — каза Джон Хардин, докато ние с Лия вече слизахме по дървената стълба. — На никого не казвайте за моята къща на дървото — предупреди ни той, слезе с нас и заедно тръгнахме по брега. — Враговете ми са навсякъде и сигурно ще позеленеят от завист, като разберат, че съм свободен човек.
— Ние сме като гроб — успокоих го аз.
Докато минавахме покрай старата ни рибарска колиба, Джон Хардин отключи вратата и ни покани да влезем. Зарадвах се, като видях, че вътре е подредено, счупените прозорци са сменени и всичко е боядисано. Малката печка за дърва си стоеше още в ъгъла. Джон Хардин използваше колибата за дърводелска работилница. Инструментите му бяха в идеално състояние и безупречно подредени. Насред помещението бяха струпани прясно отрязани дъски, които миришеха на чисто.
— Знаеш ли защо съм докарал тоя дървен материал? — попита той.
— Нямам представа.
— Ще направя ковчег за мама.
— Откъде ти хрумна? Мама знае ли?
— Разбира се, че не знае. Това ще бъде изненада. Поне за ковчег да не се тревожи. Ще го направя здрав и красив.
— Това сигурно ще й хареса — каза Лия.
— Не знам — измънках аз.
Лия ме погледна неодобрително и продължи:
— Баща ми не е прав. Идеята ти е прекрасна.
— Джак, ще видиш, това ще бъде истинско произведение на изкуството. Най-красивият ковчег в целия щат — каза Джон Хардин, после се огледа да не би да го подслушват и рече съзаклятнически: — Нали знаеш, този щат е пълен с алкохолици и лъжесвидетели, разбойници, мошеници, сводници, сатанински изчадия и хора, които не си плащат данъците.
— Хора, които не си плащат данъците ли?
— Ами да, аз например не трябва да плащам данъци, защото съм шизофреник, но има хора, които въобще не попълват данъчни декларации. Те са по-нисши дори от гъбите и лишеите, които растат по дърветата.
29
За мен спомените са страна на употребеното минало, но напоследък взех да се замислям дали пък и забравата не крие опасности. Неотдавна осъзнах с болезнена острота, че погрешното тълкуване на отминали събития, неправилно сложеното ударение върху тях или пък неизбежната едностранчивост на погледа често води до много повратни представи за нещата. Ето например смятах, че Шайла е била сравнително щастлива в съвместния ни живот. Въпреки че познавах лошите й настроения, депресии и мигрени, изглежда, бях подценявал силата на тези злокачествени, подмолни демони, които я бяха стиснали за гушата и в момент на отчаяние я бяха завели до моста, от който се хвърли. Винаги съм смятал, че вечната тъга на Шайла е част от нейната задълбоченост, тъй като няма нищо по-лицемерно у хората от тяхната слънчева природа и необоснован оптимизъм. У Шайла имаше толкова много дълбочина, че често, когато собствените й черни духове я обсебваха, аз започвах да се чувствам като изследовател в новооткрита земя на глетчери и полярна зима. Абсолютната непредвидимост на Шайла, както и изблиците й на енергия представляваха друга страна на нейната привлекателност. Шайла не обичаше да се задържа в мрака на своята меланхолия, но сега вече знам, че именно аз не успях да открия онзи бутон, с който се изключваше тази нейна особеност, който ограничаваше достъпа на слънце у нея, тъй като истинското й „аз“ лежеше в най-непристъпните подмоли на душата й.
Докато разказвах на Лия разни истории за майка й, аз неволно се връщах към едни и същи образи, чиято същественост ми бе убягнала навремето. Изкушена от музиката на своя вътрешен живот, тя бе отишла право на срещата със собствения си палач. Когато се мъчех да разгадая какво точно бе отвело Шайла до тази гибел, аз започнах да си припомням сцени и образи, които пазех у себе си съвсем девствени, без дори да подозирам истинското им значение. Чак сега си дадох сметка, че Шайла винаги се е притеснявала от родителите си, а аз познавах семейство Фокс от деня на собственото си раждане. Нещата, които те ценяха в този живот, стойностите, които изповядваха, я караха да се срамува. Тяхната чуждоземност я съсипваше, смазваше.