Така мама успя да спаси положението за момента, но само за момента.
Когато майката на Самюъл Бърбейдж пристигна, за да прибере сина си, той изтича при нея и изплака:
— Мамо, дадоха ни да ядем сурова риба с бит крем и аз повърнах.
Майката на Харпър Прайс пък разбрала, че дъщеря й си изгорила езика с чая, а сладките били твърди като камък.
— Мама ги е купила от Савана — опита се да обясни Шайла.
Тази чуждоземност в семейството на Шайла непрекъснато се натрапваше в очите на нейните приятели и съученици от Уотърфорд. Децата се раждат със стадно чувство и нищо не може да ги нарани по-дълбоко от причудливите навици на техните родители, заради които детето се превръща в нещо като черна овца, подложена на вечен присмех и критика. Шайла прекара цялото си детство в неистов стремеж да прилича на американско момиче. Но нещата бяха много по-дълбоки и необикновени: Шайла Фокс копнееше за друго, недостижимо ниво на американизъм — искаше да бъде южнячка, най-неуловимият и най-непонятен тип американка. Целият й живот се превърна в тиха неотстъпчива мимикрия. С всяка изминала година произношението й ставаше все по-различно и най вече — по-гърлено. То имитираше колективния глас на жените в родния й град. Типичният южняшки говор й доставяше удоволствие, докато идишът на нейните родители я ужасяваше. Беше се превърнала в тиранин и им бе забранила да говорят на идиш в нейно присъствие. Защото техният идиш звучеше чуждо и неестествено в страната на азалиите, царевицата, пуканките, южняшките плантации и шоколадовите вафли — „в пакетче по две, по три, за да може заедно с теб и друг да се подслади“.
— Ще ми се прави на американка! — възмущаваше се баща й.
— Просто иска да има нормален живот — опитваше се да я защити майка й.
Не толкова фактите, колкото интуицията ми бе подсказала, че в отсрещната къща нещо не е наред. Това, че те честваха празници, за които не бях и чувал, пък и имената им не можех да произнеса, ми се струваше доста вълнуващо и взех да врънкам Рут Фокс да ме научи мръсни думи на идиш, с които да наричам братята си, когато вземат да ме дразнят. Но в къщата на семейство Фокс имаше нещо тревожно, несигурно и напрегнато — нещо, за което никой в малкото ни провинциално градче и не подозираше. Не само тяхната чуждоземност отделяше семейството от останалите, но и една неизразима тъга, която като смъртоносен прах бе застлала чистите просторни стаи.
Джордж и Рут Фокс се страхуваха от кучета, котки, дори от собствените си сенки. Виждах ги как първо надничат иззад спуснатите завеси, когато отивах да почукам на задната им врата. При всеки неочакван шум подскачаха панически от местата си. Ръцете им трепереха всеки път, когато вдигаха телефона. В продължение на години се опитвах да дешифрирам какво всъщност витае в тази къща. След мръкване редовно шпионирах, подслушвах, наблюдавах всяко движение на това иначе кротко семейство, следях цялата им дейност от клоните на дъба. И в крайна сметка единственото ми заключение беше, че с всеки изминал ден родителите на Шайла стават не по-стари, а по-мрачни. Мистър Фокс често се събуждаше посред нощ от собствените си писъци, защото и в новата си родина не можеше да се отърве от старите си кошмари. Когато веднъж попитах Шайла защо баща й вика нощем, тя ми отвърна, че сигурно съм сънувал, защото тя никога не го е чувала да крещи. Веднъж в просъница той извика женско име, но име, което не ми беше известно, не беше на никого от нашия квартал. Извика името и се събуди. Тогава тръгнах по клоните на обления в лунна светлина дъб, които бяха моите подстъпи към съседските тайни, и подслушах как Рут гальовно утешава съпруга си. Заслушан в тази тъжна интимна сцена, аз трябваше силно да се ощипя, и то най-вече заради Шайла, за да бъда сигурен, че този път не сънувам. Опитах се да доловя повече подробности от разговора им, но те шептяха на непознат за мен език. Естествено, нищо не разбрах, с изключение на едно — че Рут обичаше своя съпруг Джордж Фокс с цялото си сърце и душа.