В годините, последвали злополучния рожден ден на Шайла, атмосферата на тъга и дълбоко нещастие в дома на семейство Фокс като че се задълбочи. Често си мислех, че причината за това е фанатичната привързаност на Джордж Фокс към музиката. Ние всички се страхувахме от мистър Фокс, с неговите безупречни обноски от света на Стария континент, страхувахме се от обезобразената му ръка, от вечното му страдание, от неестествената му смълчаност и изпълнен с болка поглед. Въпреки че неговите ученици го боготворяха, те обикновено бяха деликатни, изтънчени и много чувствителни деца. Нощем, докато се мъчех да заспя, аз често се заслушвах в пианото на мистър Фокс и тогава от тези среднощни рецитали научих, че музиката може да те натъжи, да отвори стара рана, че красивата музика предлага убежище на страдащия.
Спомням си първия път, когато казах на мама, че според мен Шайла не е съвсем в ред. Бях забелязал, че Рут разговаря по-различно с Шайла, особено когато не знаеше, че съм наблизо. Един ден по клоните на дъба влязох в спалнята на Шайла и тъкмо да тръгна да я търся из къщата, чух гласа на майка й долу, на първия етаж. Преди да успея да се измъкна на пръсти през прозореца по моя таен канал, който свързваше двете къщи, до мен отново долетя гласът на Рут. Онова, което каза, ме накара да притихна на място, за да се уверя, че не ми се е причуло.
— Затвори тази врата, когато разговаряш с мен — извика Рут, — или искаш всички да измрем от пневмония. Това искаш, нали! Всички да измрем. Върви да си измиеш ръцете. И престани да играеш в мръсния пясък. Бог не те е направил червей, за да се вреш из мръсотиите. Боже господи! Тези ръце. Ела тук. Изключи печката. Абе ти луда ли си или какво? Пожарната ли искаш да ми докараш?
Не можех да повярвам, че това е същата Рут Фокс, която познавах. Беше нервна и неадекватна. Тогава за пръв път надникнах, макар и бегло, в детството, което Шайла трябваше да търпи, защото преди години германците бяха нахлули в света на нейните родители, разрушавайки го до основи. Много по-късно щях да науча, че нацистите често посещавали техния дом, че седели и зяпали залъците им със сините си очи, оригвали се на светлината на свещите всяка събота вечер и Шайла бе израсла с убеждението, че бацилите са като баварците — смучат кръвта и душите на евреите.
Докато лазех по дебелите клони на дъба, отново ме застигна гласът на Рут:
— Махни се от прозореца, Шайла! Ангелът на смъртта ще долети да те грабне.
Обърнах се и видях дребното уплашено лице на Шайла. Тя ми махна и аз й отвърнах. Сега разбирам, че домът на семейство Фокс е бил превърнат в нещо като пристройка на лагера Берген-Белзен, в най-обикновена спирка по пътя към крематориума. Нито бащата, нито майката на Шайла можеха да се откъснат от зловещото си минало. Джордж Фокс свиреше на пиано единствено за да успокои духовете на онези, чиито души бяха излетели заедно с пушека на крематориумите и витаеха във въздуха над цяла Полша.
След като се оженихме, Шайла понякога ми разказваше за детството си. Как си мислела, че всеки момент ще нахълтат германски войници, ще обградят къщата им и тогава всички ще загинат, дори лозницата, розите и азалиите. Но тези изповеди се случваха рядко. Тя предпочиташе да мълчи — и това бе едно натрапчиво и фанатично мълчание, — когато ставаше дума за нейните родители и техните преживявания по време на войната. Темата беше „ферботен“, особено след като се роди Лия. Шайла не можеше да понася мисълта за свят, който е в състояние да хвърли едно толкова мило и беззащитно създание като Лия в газова камера. И така самият свят се превърна в строителен материал за нейните кошмари, които до края успешно потискаше в себе си.
Нямах никаква представа колко сериозна е била тази нейна болезнена мания до деня, когато в моргата на Чарлстън след самоубийството върху ръката й видях прясно татуиран номер. И чрез този грозен номер, деформирал кожата й, тя е искала категорично да обяви принадлежността си към подложения на изтребление народ.
След смъртта й нейните свързани с Холокоста мании се прехвърлиха върху мен. Тогава се заех да изуча тези удавени в мъка години, и то с такава страст и всеотдайност, на които не знаех, че съм способен. Този номер върху ръката на Шайла не ми даваше мира, защото той разкриваше тормоз, за който аз не бях и подозирал. Сигурен съм, че бих могъл да й помогна, ако знаех за тази нейна болезнена мания, свързана с избиването на евреите. Цял живот тя се мъчеше да скрие своя еврейски произход, увиваше го в пашкул от тайни и безценни коприни. Нейният дух се разбуждаше нощем, в мрака, и като молец с белязани от знака на смъртта пърхащи криле се опитваше да полети в музея на собствената си препарирана в хлороформ душа, забодена с карфица върху възглавничка от кадифе.