Майката на Шайла не й беше казала нищо за пубертета, нито я беше предупредила за промените, които трябваше да настъпят в тялото й. При първата си менструация тя веднага решила, че е болна от рак, че с някоя своя постъпка непростимо е разгневила Бога. Така навлязла в своята женственост невинна и неподготвена и това я белязало в собствените й очи като единствена, избрана, необикновена. Станала още по-мечтателна и саможива. В такива моменти майка й била неотлъчно до нея и през тази година двете се сближили много — годината, преди да започнат кризите й. Именно тогава Рут Фокс взела да разказва на дъщеря си всичко, което била преживяла през войната. Историите се леели от устата на Рут жестоки и неразводнени, без тя да може да ги спре или дори смекчи. Ужасните преживелици на Рут и Джордж обсебили въображението на тяхната преждевременно развита и изключително чувствителна дъщеря, истории, така живи с неподправената си мъка, че в мислите си тя неволно и непрекъснато се връщала към тях — най-често, когато идвали дните на нейното кървене. И затова в съзнанието на Шайла страданието на нейните родители по време на войната винаги се свързвало с периодите на собственото й проливане на кръв.
От дълго време Рут се взирала в очите на своите съседи от Уотърфорд и често се чудела какво ли трябва да стане, за да излязат на улицата — подивели и неукротими в колективната си жажда за еврейска кръв. През цялото мое детство, без дори да подозирам, Рут се вглеждала в лицето ми и се опитвала да си го представи под козирката на нацистка фуражка. Във всеки християнин, който се изпречвал на пътя й, тя се мъчела да разпознае бъдещия нацист. Но за всичко това щях да науча много по-късно.
Шайла се оказала добър слушател. Погълнала всички разказани от майка й истории и те станали част от нея. Построили си библиотека по стените на тревожния й ум и тежестта им се превърнала в хронична мигрена и болезнени кошмари. Освобождавайки се от част от своята вечно потискана агония, Рут почувствала известно облекчение, но много скоро разбрала, че с нея е обременила собственото си дете.
В периода от десет до тринайсет години Шайла се затвори в себе си, откъсна се от семейството и приятелите и с нея започнаха да се случват странни неща, които я отведоха до кабинетите на няколко детски психиатри — най-известните в целия Юг. Въпреки че в училище вървеше много добре, тя престана да се вижда с приятелките си. Това бяха годините, през които най-много напредна с уроците си по пиано и даде надежда на баща си, че от нея може да излезе добра учителка по музика, защото Джордж виждаше, че й липсва виртуозността и страстта на големите концертиращи пианисти.
Скоро започна да не се храни, за да има повече време да усъвършенства някоя музикална пиеса. Любовта й към изкуството я кара да пости, казваха родителите й с нескривана гордост. Музиката звучеше в главата й нестихващо. Като учител, Джордж беше много строг с Шайла, защото смяташе, че тя трябва да постигне определено ниво на компетентност, за което по негово мнение не й достигаше талант. Изискванията му към нея бяха прекалено големи, но всеки път тя успяваше да прескочи поредната поставена от баща й бариера. Успя да усвои и усъвършенства сложни концерти, които според него не бяха по силите й. Тя го предизвикваше да вдига летвата все по-нависоко пред нейната дарба, и то с пълното съзнание, че не владее нито широтата, нито лекотата, присъщи на големите майстори на пианото. За това той беше прав и с голямата си взискателност към нея я сломи. Когато тя накрая окончателно се прекърши, беше отслабнала с пет килограма, а докторите в Уотърфорд не успяха да й върнат апетита. В болницата й слагаха глюкоза интравенозно, а пръстите й продължаваха да свирят върху завивката й безмълвни сонати.
Когато я изписаха, Шайла навлезе в това, което след време щеше да нарича „моята черна година“ — годината на маски, халюцинации, оплакване на мъртъвци, чиито имена дори не знаеше. Тайно от родителите си тя започна да изживява всяко тяхно страдание, така както го знаеше от разказите на майка си, в хронологичен ред, стъпка по стъпка, докрай. Започна да гладува, отказваше вода, пръстите на ръцете й непрекъснато препускаха по въображаеми клавиши и така прекара цяла година, жалеейки вместо родителите си, които никога не бяха имали нито време, нито възможност за това.
Един ден чух Шайла да плаче на пейката до градинската ограда, която разделяше нашите две къщи. Скочих върху зида, разперих ръце за равновесие и се затичах. Щом стигнах над пейката, се наведох и я попитах какво се е случило. Тогава видях и кръвта по краката й. Хванах я за ръка и я поведох по една пътечка през буренясалия двор към тресавищата зад нашата къща. Жасминът бе цъфнал и пчелите съшиваха цветята с нишки от невидима коприна. Накарах я да си свали обувките и чорапите и двамата се потопихме, както си бяхме облечени с леките летни дрехи, във водите на прииждащия прилив.