— Солената вода лекува всичко — уверих я аз.
— Аз умирам. Искам да умра, толкова се страхувам.
— Сигурно е от храната — казах, използвайки вечната реплика на моята майка в случай на оплаквания.
— Мама ще ме убие, ако разбере, че съм намокрила роклята си.
— Първо ще отидем у нас. По клоните на дървото — предложих й аз.
Уотърфордският прилив изми краката на Шайла и двамата се промъкнахме в нашия двор, а след това се покатерихме по задната страна на дъба, където бях заковал малки летвички за стъпенки. Щом се озовахме в моята стая, Шайла свали дрехите си и облече една моя тениска и стари шорти; подаде ми мократа си рокля и пликчетата си, като ме помоли да ги хвърля на боклука. Тъй като се страхувах да не ги открие някой, изкопах дълбока дупка край тресавището и ги зарових вътре заедно с торбата, в която бяха сложени. В това време Шайла бе отишла да каже на майка си, че има кръвоизлив и скоро ще умре.
Но не това кървене я убиваше бавно, а нейната неспособност да съвмести света на родителите си в нейния собствен. Въпреки че бе израсла в тих провинциален град насред Американския юг, където почти всяко дете се чувстваше доволно, сигурно и обезпечено, тя успяваше да долови и най-малката, неволно изпусната искрица безпокойство, след което с радост превръщаше чуждата болка в своя. Тя просто живееше от мъката на другите, това беше нейната предпочитана храна — единственият плод, който бе избрала да изнесе контрабанда от Райската градина. Нейната болест се наричаше Аушвиц, но нямаше доктор по крайбрежието на Южна Каролина през 1960-а, който да постави тази трудна диагноза.
Така тя успя да се закрепи в продължение на цяла година. Но веднъж майка й решила да се качи в стаята й след вечерята, която почти не докоснала. Спряла пред вратата и чула, че отвътре Шайла говори шепнешком на група момичета, които обаче не й отвръщали. Останала така петнайсетина минути, заслушана в страховития монолог от указания и окуражителни думи, после внезапно отворила вратата и видяла Шайла, заобиколена от всички свои кукли, които били загърнати в черно като монахини. Всяка нощ Шайла им носела скришом храна и ги предупреждавала да не вдигат шум, когато германците патрулират отвън.
Ужасена, Рут притиснала Шайла в обятията си и през сълзи започнала да й се извинява. Изведнъж осъзнала, че е подценила въздействието на разказа за своя живот, както и тънката чувствителност на дъщеря си.
На следващия ден майка ми не повярвала на очите си, като видяла как Шайла влязла в задния двор и заровила всичките си кукли в общ гроб, който сама изкопала предишната вечер. Същата година август се случи най-горещият месец от години насам и точно тогава Шайла постъпи в детското отделение на щатската психиатрия в Южна Каролина. Озова се на Бул Стрийт, където остана шест седмици с диагноза тежка депресия.
Шайла се върна в Кълъмбия непроменена, само дето беше по-вглъбена и саможива. Открояваше се от другите деца най-вече с крехката си физика, но двамата си останахме приятели и често заедно си пишехме домашните в кухнята у нас, където шумът от нашата пренаселена къща като че я успокояваше. Тъкмо си мислех, че тя отново се превръща в старата Шайла, която познавах, когато една нощ в Уотърфорд заваля сняг, а това се случваше за трети път от началото на века. Снегът бе възбудил някакъв конкретен, но мъчно обясним образ в нейното съзнание, който нямаше нищо общо с времето. Странното взаимодействие между снега и химията на паметта й я бе обсебило и тя за пореден път трябваше да научи горчивата истина, че лудостта има много маски, сменя адресите си произволно, умее изкусно да се предрешава, да хитрува и да стреля напосоки. Този път тя й се представи в човешки образ, образа на красива жалееща жена.
Когато жената се появила, тя донесла със себе си и един въображаем свят, до който единствено Шайла имала достъп.
Заличила действителността от съзнанието на Шайла още щом се появила, и й дарила успокоение с безмълвното си, но внушително присъствие. Била изключително мила.
Шайла знаела много добре, че тези посещения са плод на болното й съзнание, но въпреки това продължавала да се вълнува от появата на тази дама. Не можела да я извика по собствено желание. Дамата сама планирала своите посещения — много далновидно и коварно. Всеки месец тя се придържала към законите на менструацията и пристигала заедно с първата капка кръв.